Пени Рембо (1943) е английски писател, поет, философ, художник, музикант и активист, съосновател на фестивала в Стоунхендж и съосновател и барабанист в легендарната анархо-пънк банда Crass. След разформироването на групата (1984) той се посвещава почти изцяло на писането, завръщайки се на сцената през 2001 г. с първите си поетично-музикални рецитали.Като студент в Югоизточното училище за изкуства в Есекс в началото на 60-те години на 20 в., Рембо бързо осъзнава потенциала на тъкмо прохождащия поп арт и постига значителен успех с произведенията си, а Анди Уорхол му предлага работа в своето студио „Фабриката“. Рембо отказва, тъй като „има да върши по-важни неща“. През 1964 г. той получава награда от Джон Ленън за най-добра визуализация на песента на Бийтълс „I Wanna Hold Your Hand„. Работи за кратко като учител по рисуване (преди да се разочарова от образователната система), а после и като въглищар.Откъс от книгатаТАЗИ ВЕНЧАНОСТПЪРВА ЧАСТНеопетнена от момчешки нож,ни от мъжествено острие,тази венчаност.И аз мога да сложа желязотоили да втъкна клеймо нажеженов податлива плът,но това е венчаност.Планинският връх никога не е тъй далече.Самотата на хълма и върха,мъхът и пушицата, и прилепчивото потайниче.Отчаяната хватка, която може и да е подхлъзване,внезапната вихрушка на снега,от вятъра родена, покрай зъбера.Отнесеният хълм.А после има само непосредственост,и паяжината.Но това е пробуждане на подобни за подобни.Незастрашени от връхлитащ ястреби от виещ вълк.Това е огънят, който не може да бъде отнесен: венчаността.Ето ни, неразделни,невъздържани, неукротими,тласкани от лудост,която е безока,няма очи и за себе си,безуха, няма уши и за себе си.Чрез товалицеизразът на времето се увреждаи не издържа вече.Има само покой, място,а после - кръвта.Слушай сега гръмотевичен грохот,това не са аплодисменти,разбиването на вълните,които брегове не знаят.Камбаненият звън на консенсусното е абстрактен и далечен.Това не е дързостта на гранитните кули,които понякога рухват,нито на лепкавата кал,която тъй лесно се отмива,нито дори на пясъка, сгушил се в бриза,прецеждащ времето,обуславящ смъртността с така безсмъртна лекота.Дързостта е сама по себе си,неосквернена от определенияи по определение - неосквернена:безименна, както съм безименен аз.Тук болнавост няма,ни даже сладка меланхолия,червена като вино, което не познава кръв.Тук само пляскането на криле,копнежният изгрев на светлина,тласкана от лудостта,захранвана от жизненост, която няма да угасне,ни дори да понесе подобен мръсен евфемизъм.Там, дето няма смърт,не се преструва любовта: венчаност.Обичам те, любов моя. Ще ти покажа, ще ти покажа...Отломъкът от миг е пламък,ломотещо отражение:великолепието на свършек, който е начало.Последно издихание, повторено като дъхана всяко издихание,небезразлично към избликването и потопа.На коленете Пък е с кръпки и камбанки - преданоотдаден е на всякакви комедии.Еййй, еййй!Дали ще е тиха водата тогава,или пък ще ни мята бурята, потоп ще рукне?Или, безпътни, давим се,или пък плаваме, познали абсолюта, писан с кръв.Там, дето Ной е построил ковчег,е отговорът на глупака.Тези фризирани морави в предградията,където погледа влече го линията и се подчинява на реда,капаци са и скриват дивата гора,където мракът светлина е, разгоряна срещу обикновената претенция.Все пак ще израсте дъбъти ще са топли сламениците,залети от пороя на страстта,за да дадат на тялото издигане до висша форма.Яслата на глупака.Урокът на дъбравата.Ала докато спи Титания,магарето е сякаш неспокойно.Отвари, билки и благоухания,подпийналата кръв на неговата обич.Тук е място за почивка,но е място и за изпитания,мигът където може да е вечен,подпален от недосегаемия пъкъл на сегашното.А къде е източникът, произходът?Сега внимавай -да те досегнат значи да не се завърнеш никога.Внимателно обмисляй своя отговор,бъди и в любовта си предпазлив,защото мога да убивам.Отново. Къде е източникът, произходът?В леда пукнатината,белязваща на времето скалите,захранваща могъщите реки -не е ли кръв това,от рязката което бликва,и не изтича ли от древната уста,която вече никога не се усмихва?Дали тогава това, което не вижда баналносттаи лее в хор проклятия срещу конформизма, е страстта?И чрез разделянето на страстта,насладата и болката,и всички други консенсусни условия,и техните деленияи подразделяне,делим се.В противоречие със същественото,загубени за фундаменталното,като глупаци сме осмени,или поне като глупаци решава се съдбата ни.Кое кърмаче е познало разликата някогаили дори е имало причина за раздялата?Кое кърмаче доброволно го откъсват от душата?Невинността е, несъмнено, необуздана страст?И все пак душата не знае причина,нито я търси,защото душата е кръв, която е корен: разтапянето.А това е сперма, и тя е също корен: преображение на венчаността.Това е човешката същност на ледниковото свличане,устремът, избликът, гълголенето;което се търкаля, е изтласквано встрани,а приливът и отливът водата плискат -вкусването, кръвта.Жадувайки кръв,която е вино,което не е било никога вино,жадуваме онова, прародителското.Да, познаваме се откак съществува времето.И в тези мъгли, очите ти -свирепи и диви.И в тези потоци, очите ти -сьомга, скачаща над водата.Няма да хвърля своята въдица,ни да натегна лъка срещу тебе.И това кръщенето е,и то е неотмиваемо,защото тук има по-големи дълбини от знайнитеили онези, които някога ще са знайни.Няма да те отнеса до този извор,няма даже да те удавя в това невежество.И незнаещи за това,ни отнасят към дивашкия карнавал,началото,тържеството,неописуемият маскарад на дъбравата.И тук танцуваме под съпровод на стихове за Флора;тя, що кърви,та истинските полски макове да никнат.(Твърде млади да познаят на дъжда цвета, е ясно,че повалените момчета паднаха напразно.)
Прочетете
повече
по-малко
