Една мрачна любовна легенда се превръща в действителност в продължението на „Мамник“ и „Лехуса“ на Васил Попов
Пет години след последната ѝ среща с митично създание от българския фолклор Божана води привидно нормален живот. Но няма нищо нормално в кълбовидните мълнии, които синът ѝ предизвиква, когато е ядосан. Нито пък в опустошителните пожари, които заплашват странджанското село Усое, където въпреки водната криза продължават да растат случаите на открити удавени жени.
Какво се крие в тайнствените води на язовир „Караеврен“? Какво свързва всички удавени жени, открити в близост до потопеното село и останалия на дъното асклепион?
Божана и Митко отново ще се срещнат с Бранимир, за да опитат да разкрият загадка, която ще ги отведе далеч подир сенките на облаците и забравени древни божества.
Тери Пратчет пише първата си история, когато е едва на 13 години. Изкараните пари му стигат само да си купи пишеща машина втора ръка, а останалото е история...
Дали още тогава е осъзнавал съдбовността на тази последователност от действия, ще е трудно да преценим, но едно е сигурно – днес можем да се насладим на още една история от света на Диска и от поредицата „Градската стража“.
„Смрък“ е последната хумористична книга от епоса за Стражата и ще ви накара едновременно да избухвате в смях, да отронвате драматично сълза и да се възхищавате на дълбочината ѝ. Наистина заслужава прочитане.
И тук фокусът пада върху Самюел Ваймс като основно действащо лице.
Командирът от Градската стража на Анкх-Морпорк е в отпуск. Полицай на почивка? Да, едва ли... Ясно е, че ченге не може да отиде на почивка, без да се натъкне случайно поне на един труп. Или повече.
Тайнствено убийство на гоблин.
Гоблини? Миризливи, крадливи гоблини, които живеят като диваци? Може би трябва по-задълбочено да проучим гоблинското разбиране за света и да ги опознаем – същото осъзнава и Ваймс. Командирът се впуска в преследване на онези, които са убивали и заробвали гоблини. Оказва се, че гоблините съвсем не са тези презрени същества, за които света ги е мислел.
Романът поставя въпроса за полицейските правомощия и пределите на закона. Ще видим великия Сам Ваймс гневен като никога досега, готов да се опълчи на всяко ограничение в своето търсене на справедливост.
Колко морал има в закона?
Трябва ли да съществува закон, който не е еднакъв за всички?
Колко запознати сте с а̀кото във всичките му форми и от всякакъв произход?
Какво ни кара да осъждаме различните от нас?
До къде ни водят действията, плод на добри намерения?
Изтънчен хумор, умели шеги и осмиване на глупостта и невежеството – сър Тери Пратчет ще ни припомни разликата между добър и страхотен писател.
Общоизвестно е, че всяко ченге в отпуск открива поне един труп още преди да си разопакова багажа.
Командир Сам Ваймс от Анкх-морпоркската градска стража отива на почивка в приятната и невинна провинция. Само че на него не може да му се размине просто с един труп в гардероба. По-скоро са купища... и едно старо престъпление, по-ужасно от убийство.
Той е извън юрисдикцията си, в съвсем небрано лозе, без сандвичи с бекон, сериозно възпрепятстван и изваден от равновесие. Но никога без хъс. Където има престъпление, трябва да има улики, трябва да има преследване и трябва да има наказание.
Казват, че накрая всички грехове се опрощавали.
Да, ама не съвсем всички...
Една от най-щурите и най-шантавите вещици от света на Диска ви представя своята легендарна готварска книга, която вероятно копнеете да прочетете още от „Маскарад“.
Гарантирани смях и много забавления с това „сурово“ издание на книгата на леля Ог, която редакторите едва успяват да цензурират с нейните пиперливи съвети и размисли за живота. За вещицата няма теми табу тук.
В сборника с рецепти е скътано съкровището на цялото многообразие и колоритност на Дисковия фолклор – вещици, върколаци, джуджета, човеци и много други. Леля Ог поднася на читателите си интригуващи готварски рецепти, които всъщност стават за ядене, стига да пропуснем да сложим малко арсеник, опашки или камъни. Разберете как се приготвят любимите ястия на някои от най-обичаните персонажи от света на Диска.
Вещерската мъдрост на Ог е ненадмината по въпросите за градинарството и за любовта. А за онези, които нямат вродени добри обноски, е поместен цял раздел „Етикеция“. Ще научите например колко е важно да отидете на погребението на приятел, за да дойде и той на вашето, как да бъдете активни и умели в бой, или как да се държите на сватба в Ланкър…
„Готварската книга на леля Ог“ без съмнение е едно от най-забавните творби, които ще прочетете на великия сър Тери Пратчет, който не просто ще ви накара да се кискате неудържимо, но и ще ви омагьоса с кулинарните рецепти на прочутата вещица.
Наследницата на огъня и пепелта не прекланя глава пред никого.
Селена Сардотиен премина през смъртоносни съревнования и разбиващи сърцето премеждия и оцеля. Сега обаче трябва да достигне до нова земя и да се изправи пред най-тъмната си тайна. Тайна която може да промени живота ѝ – и бъдещето ѝ – завинаги.
В същото време, чудовищни сили се събират, за да поробят нейния свят. За да победи, Селена трябва да съумее да се пребори с вътрешните си демони и да открие силите да приеме съдбата си.
Създателите бяха предвидили всичко. Всяка гънка на съдбата. Всяка разрушителна сила. Всеки лъч надежда. Онова, което ги изненада, което щеше да обърка плановете, беше сила отвъд разбиранията им.
Любовта.
Рийв усеща огъня, горящ в сърцето ѝ, и знае, че единственото, което може да угаси помитащите пламъци, е отмъщението. Кръвта на враговете ѝ все още лепне по ръцете ѝ, но има и други, които трябва да бъдат премахнати. Жаждата ѝ за мъст е тъй силна, че би я погълнала изцяло, ако не беше той. Каан. Любовта му може да бъде нейното спасение, ако Рийв има воля да направи правилния избор.
Каан властва над обречено кралство. Всичките му усилия да спаси хората си изглеждат безсмислени, а короната никога не се е усещала толкова тежка. Но той няма да се откаже. Въпреки че няма кой да му помогне. Въпреки че не знае дали Рийв ще избере да застане до него.
Минало и бъдеще, пророчество и реалност се смесват в перфектна буря, а в центъра ѝ стои нещо, което може да промени правилата на играта.
Кралицата е в неизвестност и гневът на краля не познава граници.
Славейчето:Пленница. Съперница. Кралица.
Враговете я отнеха от мъжа, който държи сърцето ѝ. Може да я смятат за слаба, просто пешка в жестоки игри, ала те нямат шанс срещу първата кралица на Безкрая.Нека мислят, че са победили. Сърцето ѝ принадлежи на красивото чудовище и тя ще се бори, докато не бъде отново в неговите обятия.
Змията:Похитител. Злодей. Крал.
Враговете му отнеха жената, която завладя душата му. Предадоха го от алчност и амбиция за трона, но няма да умрат заради предателството си. Не.Ще умрат заради това, че са я докоснали.Той никога няма да спре да търси светлината на своята птичка сред небесата. Не и докато кръвта на противниците му не се разлее в краката на кралицата му и костите им не украсят шията ѝ.
Втора книга в поредицата Моретата на Безкрая
Когато едно чудовище изгуби последната си връзка с човечността, никой не може да спаси света.
След смъртта на сестра ѝ Даяна изчезва без следа и оставя след себе си единствено кръв, разруха и обещание за мъст. В сърцето ѝ няма място за милост, съмнения или слабост. Чудовището, което толкова дълго е държала оковано в ума си, най-после е скъсало веригите си.
Самкиил отказва да повярва, че я е изгубил. Дори когато царствата треперят само при споменаване на името ѝ. Дори когато труповете се множат, а враговете им се готвят за война. Защото зад яростта, болката и кръвопролитията той все още вижда Даяна - жената, готова да изгори света, за да защити онези, които обича.
Но времето изтича.
Армията на Кейдън завладява царствата едно след друго, древни сили се пробуждат, а границата между богове и чудовища започва да се размива. И докато Даяна пропада все по-дълбоко в мрака, Самкиил е изправен пред невъзможен избор - да спаси жената, която обича… или световете, които се е заклел да защитава.
Двама докторанти трябва да оставят настрана своето съперничество и да се отправят към Ада, за да спасят душата на своя професор.
Алис Лоу винаги е имала само една цел: да стане един от най-ярките умове в областта на магософията. За да постигне това, тя е готова да жертва всичко – гордостта, здравето, любовния живот и най-вече разума си, – за да работи с професор Джейкъб Граймс, най-великия магософ в света. Но той загива в нелеп инцидент, за който може би тя има вина.
Сега професорът е в ада, а Алис е готова да го последва, за да получи така желаната препоръка, която ще начертае цялото ѝ бъдеще. Нищо не може да я спре в преследването на мечтите ѝ – нито смъртта, нито това, че нейният съперник Питър Мърдок има същия план.
Арвен Валъндейл изгуби всичко в огъня на войната. Надеждата, която съхрани, и любовта, която позволи да покълне в сърцето ѝ, бяха смачкани от предателството на един мъж – Кейн Рейвънуд.
Младата жена би искала да го забрави, да се посвети изцяло на новите си способности и на разкриване на тайните на пророчеството… Но не може.
Съдбата е повелила двамата заедно да търсят Слънчевото острие – единствения артефакт, способен да спре възхода на злото и да го унищожи. Арвен знае, че тя е онази, която трябва да го използва, но не подозира за цената, която трябва да плати.
Кейн е готов да ѝ помогне и дори да приеме мрака в сърцето си, за да я защити от опасностите, но тя няма да му позволи.
Защото след години на потисничество Арвен няма да позволи да бъде ничия пленница. И е готова да разпери крилете си.
Алтея Золтер знае кога ще умре. Пророчеството е съвсем ясно – остават й само три години живот, за да изпълни мечтата си. Тя е готова на всичко, за да стане Боен меч – защитник на средните земи срещу чудовищните сили, които ги застрашават. Но на жените в Гилдията на Тезмар не се позволява дори да докосват оръжие.
Алтея обаче никога не е била добра в спазването на правила. Още от малка тя тайно се подготвя за момента, в който ще успее да се противопостави на всички предразсъдъци и да докаже, че е родена за боец. Между нея и мечтата й обаче застава един мъж, който може да се превърне както в най-големия й враг, така и в най-добрия й помощник. Уайлдър Хоторн е известен като Ръката на Смъртта. Той е най-младият Боен меч на Тезмар – страшилище с мрачен поглед и ужасяваща слава. Уайлдър не допуска никого до себе си. Посветил живота си на битката със злите сили, той сякаш е забравил какво е да бъдеш човек. Докато не се появява една млада жена с тайнствена сила и мрачна съдба, която е решена да му го напомни.
„Кръв и стомана“ е началото на завладяваща сага, изпълнена с магия, фантазия и страст. Това е история за силата на волята, за смелостта и за любов, която не познава граници, дори в един свят, в който невъобразими ужаси дебнат на всяка крачка.
Адриана Сейнт Лусънт e ужасът на Седемте кръга. Не един или двама демонски господари са изпадали в паника, когато синьокосата журналистка се появи на някой прием, защото всички са наясно, че никой не е в безопасност от острото ѝ перо. Каквото и да става, Адриана ще стигне до истината.
Гейбриъл, принц Лакомия, проклина деня, когато се запознава със сладкодумната синьокоса напаст. И макар да е убеден, че Адриана изпитва единствено презрение към него, не може да я изкара от мислите си вече десет години. А най-лошото е, че сега има проблем, който може да бъде разрешен само с помощта на Адриана.
В Далечния север назрява опасност, която заплашва да унищожи Седемте кръга – някой подбужда драконите към война и този някой се крие в двора на Лакомия.
Адриана и Гейбриъл трябва да работят заедно, да забравят раните от миналото и да разкрият тайни, които ще променят всичко. За Ада и за тях самите.
Триумфът не стихва…
Дъщеря, чиито родители са загинали при автомобилна катастрофа, се връща в миналото, за да излее болката си от самотата, на която е обречена. Известен комик се среща с покойната си съпруга, за да превъзмогне отчаянието от тежката загуба. Млада жена се пренася в бъдещето, за да дари утеха на своята сестра, съкрушена от смъртта ѝ. Млад мъж разкрива късно осъзнатите си чувства към приятелка от детинство, застигната от нелечима болест. Неумолимото правило гласи, че реалността не може да се промени. Ала усещането за близост и споделени емоции изпълва с душевно спокойствие, вдъхва сили и воля за пълноценен живот. И тъкмо това придава смисъл и цел на тези магични, окрилящи и паметни мигове, преди кафето да изстине.
С японска чувствителност и емпатия Кавагучи придружава своите герои в съкровено пътуване през времето към скъп човек, но и към себе си, за да остане жив споменът в сърцето.
Трета книга от поредицата Преди кафето да изстине от Тошиказу Кавагучи.
След шумния успех на бестселърите „Преди кафето да изстине“ и „Нови истории от кафенето“ (ИК „Колибри“, 2024, 2025), преведени в десетки страни, продадени в милиони екземпляри и претворени на големия и малкия екран, популярният японски драматург и писател Тошиказу Кавагучи (р. 1971 г.) отвежда читателите в живописния град Хакодате на остров Хокайдо, в кафене „Дона Дона“, което, също като легендарното „Фуникули-фуникула“, предлага вълшебна машина на времето. И към старите познайници се добавят нови персонажи и разнолики човешки съдби.
Изминала е година от Битката на последния печат. Но войната далеч не е спечелена – Гласът, страховитият демон, все така заплашва да превземе света през отслабената българска територия. Софийските магьосници се подготвят за очакваната унищожителна атака от неговата армия. Младият магьосник Бриян трябва да усвои набързо рисковани умения, изискващи години подготовка, и да реши дали да вярва на съдбовно и плашещо пророчество.
Те нямат друг избор, освен да простят столетни вражди и да се бият рамо до рамо, за да спасят не само себе си, но и целия свят. Древни пророчества се сбъдват, строго пазени тайни излизат наяве, а столицата става арена на апокалиптични събития, които ще променят всичко завинаги.
Без да отмества очи от прозореца, Бриян промълви:‒ Как беше ‒ завещаното заклинание?‒ Заветното. Заветното заклинание. ‒ Буря говореше съвсем тихо. ‒ Знаеш, че повечето от нас загиват по време на битка или при някакви… доста необичайни обстоятелства. Малцина доживяват до дълбоки старини. И от тях не остава нищо друго освен дрехите им…‒ Как, просто се изпаряват?!‒ Да, поне на пръв поглед. Тялото им изчезва, но не и енергията им. Тя се превръща в едно последно, предсмъртно заклинание ‒ по-могъщо от всичко, възможно приживе…Бриян кимна.‒ Заветно заклинание.‒ Точно така ‒ това е заветът на покойника към наследниците му, един прощален дар за тях…ЕПИЛОГБриян онемя. За няколко секунди наистина беше повярвал, че го е постигнал ‒ че е спечелил битката. За няколко секунди огънят на надеждата се беше разгорял в гърдите му, но ето че угасна със същата скорост. ‒ Сега ще видиш ти… ‒ закани се демонът.‒ Не! ‒ Бриян се хвърли на земята. ‒ Недей, моля те! Ще го направя, кълна се във всичко свято, в майка си, гроба на прадядо… Този път наистина ще го направя!Той настръхна. Очакваше всеки миг острието да се забие в гърба му. Минаха няколко адски дълги секунди. Гласът въздъхна и изръмжа:‒ За последно ми погаждаш такъв номер, разбра ли?‒ Да.Бриян се завъртя по гръб. Целият трепереше ‒ не знаеше дали от студ, или от отчаяние. Снегът се сипеше отгоре му като сиви сажди. Целият свят беше мрачен. Остатъкът от слънцето изобщо не си личеше зад плътните облаци. Може би Бриян нямаше да го види повече. Може би то изобщо нямаше да изгрее отново…Бриян се огледа наоколо. Снегът жадно смучеше прясната кръв. Струваше му се, че сънува. Това не можеше да се случва наистина, просто не можеше… Сякаш за да го опровергае, Гласът прошепна:‒ Всичко свърши.„Така е, всичко свърши“, помисли си Бриян. Всички планове за действие бяха осуетени. Всички възможности за спасение ‒ изпробвани. Той беше сторил всичко по силите си, приятелите му ‒ също. И в крайна сметка се бяха провалили. Краят наближаваше и по нищо не напомняше на приказките. Демонът щеше да победи, злото щеше да възтържествува. Съдбата на света бе неясна и мрачна като облаците, закрили небето.
Магията продължава…
След шумния успех на дебютния му роман „Преди кафето да изстине“, преведен в десетки страни, продаден в милиони екземпляри и филмиран през 2018 г., популярният японски драматург и писател Тошиказу Кавагучи (р. 1971 г.) приканва читателите отново „да се отбият“ в прочутото токийско кафене със звучното име „Фуникули-фуникула“, което освен ароматна напитка предлага уникално преживяване, изкушаващо човека от векове – пътуване през времето. И там те ще намерят стари познайници, за които ще бъдат разбулени неподозирани тайни. Приглушеният интериор и мистичният ритуал са същите, но други са героите, избрали да седнат на специалния стол, за да се пренесат в желан ден и час и да открият желан човек. Една добротворна лъжа е простена; син среща покойната си майка, за да изрази синовната си признателност и да почерпи сили да живее; смъртоносно болен мъж пътува в бъдещето, загрижен за бившата си годеница; застаряващ детектив поднася подарък за рождения ден на жена си, застигната от нелепа смърт. Съдбовни моменти от четири различни житейски истории… А посланието е неизменно – макар и да не си в състояние да повлияеш на хода на събитията, можеш да прозреш себе си, да преосмислиш и да се помириш с миналото, да надникнеш в бъдещето, за да продължиш напред окрилен, отхвърлил бремето на угризенията и чувството за вина.
С японска деликатност и тънък усет за магичното Кавагучи открехва портала на времето за едно вълшебно приключение в кратките мигове, преди кафето да изстине.
ДЕСЕТ РОМАНТИЧНИ ИСТОРИИ ЗА ЛОВЦИТЕ НА СЕНКИ
Десет истории от света на ловците на сенки, където опасността никога не спи и дори и най-силните герои не са защитени от най-могъщата магия от всички: любовта.
В „Черното им отива“ Касандра Клеър отново отваря вратите към своята незабравима вселена и ни среща с десет любими двойки, чиито съдби са преплетени с демони, тайни, магия и невъзможни избори. От романтичните улички на Париж до опасните сенки на Ню Йорк, всяка история разкрива ново приключение и доказва, че сърцето може да бъде едновременно най-голямата ни сила и най-уязвимото ни място.
Срещнете отново Джейс и Клеъри, Уил и Теса, Саймън и Изи, Ема и Джулиън и други любими герои, чиито истории продължават да ни карат да вярваме в съдбата, да се страхуваме от неизвестното и да се влюбваме отново.
Тази война не беше негова.
Галактиката го помни като герой – човека, заличил от небето и последния от сиелсините. Други го помнят като чудовище – демона, унищожил едно слънце и с лекота погубил четири милиарда души, включително и самия император.
Но Адриан не е герой. Нито чудовище. Дори не е войник.
На грешната планета, но в точния момент и по най-благородните причини Адриан Марлоу поема по път, който неизбежно ще завърши с кръвопролитие. Той бяга от баща си и от предначертаното си бъдеще като палач и се озовава на странен, изостанал свят в покрайнините на Империята. А там, принуден да се сражава като гладиатор и да се ориентира сред интригите на чужд планетарен двор, се оказва въвлечен във война, която не е започнал, в името на империя, която не уважава, срещу враг, когото може би никога няма да разбере.
„Империята на тишината“ е първа книга от поредицата „Слънцеядеца“.
❗ Това заглавие е предстоящо и ще бъде доставено веднага след излизането му от печата, което се очаква до края на месец септември ❗
… не пада змей в плен, не и додетомома за змей не даде си сърцето.
Над село Самотино тегне вековно проклятие:„Змей да дойде, мома да вземе, майка да разплаче…“
Родена с необичаен външен вид, Огняна израства в скътано сред скалите село. Препатилите селяни се страхуват и странят от нея, само бащиното ѝ огнище я закриля от злата участ, която я дебне още от люлката.
Но един ден орисията я настига. Сред гъстите гори и дълбоките снегове, сякаш излязъл от свят на древни предания, се понася неустоимият зов на змея. Нещо запалва дързостта в сърцето на Огняна и я подтиква да се изправи срещу тази древна сила. Във всяка мрачна приказка трябва да има злодей. Ала в приказките за пораснали деца не той е най-страшното. А орисията на Огняна е може би точно това, от което младата жена се нуждае, за да напише нов край на тази приказка като никоя друга…
Баща ти погуби един змей, та да ни доведе змеица! Трябваше да изгориш! Змеица!„Змеица! Змеица!“, отекваше в главата на Огняна, камъкът се нагорещи и натежа на шията ѝ, сърцето ѝ биеше в такт със страшните думи.Зме-и-ца!Зме-и-ца!
Мария Йонова израства в Правец, а по-късно кариерата я отвежда в София. След дълги години в корпоративния свят го напуска, за да се отдаде на онова, което я вдъхновява истински – консултирането в областта на детския сън, детската илюстрация и писането.
Пише за деца и никога не е имала намерение да пише за възрастни. Но ето я „Огняна“ – дебютният фентъзи роман на Мария, вдъхновен от българския фолклор и преданията, които носим в кръвта си…
„Огняна“ се ражда именно от идеята за страховита приказка. Но с времето тя се разраства и разгръща така, че не оставя на авторката си особен избор – точно както приляга на огнения характер на девойката в романа. Ето защо Мария се впуска в историята, за да подари и на порасналите си читатели това, което всеки от тях е искал като дете – още една приказка. Но приказка нова, различна и смела – защото това момиче не е безпомощна жертва в лапите на звяра.
На Там Хашфорд ѝ е омръзнало да работи в местния бар, където пълни чашите на прочути наемници и слуша как бардовете пеят за славните приключения на героите из широкия свят…
И изведнъж приключението почуква на вратата: най-голямата наемническа банда, предвождана от Кървавата роза, се появява в спокойното градче. Там се възползва от възможността да се присъедини към тях като бард и групата поема на път, който има само две разклонения: слава или смърт.
На Там Хашфорд ѝ е омръзнало да работи в местния бар, където пълни чашите на прочути наемници и слуша как бардовете пеят за славните приключения на героите из широкия свят…
И изведнъж приключението почуква на вратата: най-голямата наемническа банда, предвождана от Кървавата роза, се появява в спокойното градче. Там се възползва от възможността да се присъедини към тях като бард и групата поема на път, който има само две разклонения: слава или смърт.
Една история, преведена на над 20 езика по света – за първи път и на български.
Сестрите Оуенс се изправят пред предизвикателствата на живота и любовта в омагьосващия роман от неповторимата Алис Хофман, на който е базирана любимата на различни поколения екранизация от деветдесетте със Сандра Бълок и Никол Кидман – „Приложна магия“.
Повече от двеста години жените от семейство Оуенс са обвинявани за всяко лошо нещо, което се случва в малкото им градче в щата Масачузетс. Джилиан и Сали също са преминали през това: като деца сестрите са вечни аутсайдери, понасят подигравки и сочене с пръст. А лелите им сякаш насърчават клюките за магьосничество с плесенясалата си къща, екзотичните смеси и сборището от черни котки. Но всичко, което Джилиан и Сали искат, е да се спасят от тази съдба. Да бъдат „нормални“.
Едната ще го направи, като се омъжи, другата – като избяга. Но след време едно злополучно събитие ще ги събере отново и ще им припомни, че дълбоката връзка, която споделят, е в основата на живота им и е всичко, от което имат нужда, за да продължат напред – почти като магия…
Вече десет години Джак е погълнат от изучаването на музика на континента и не е стъпвал в родния си Кейдънс. Но когато малки момичета започват да изчезват на острова, той е призован да се прибере у дома, за да помогне за намирането им. Магията е дълбоко вкоренена в Кейдънс: клюките биват разнасяни от вятъра, шаловете могат да бъдат здрави като броня, а най-малката рана от нож може да всее непонятен страх у човека. Непредвидимите духове, които властват над острова с огън, вода, земя и вятър, се забавляват с живота на хората, нарекли тази земя свой дом. Адайра, наследница на Изтока и съперница на Джак още от детинство, знае, че духовете се подчиняват само на музиката на барда, и се надява Джак да ги призове с песен, за да ги убеди да върнат изчезналите момичета.
Принудени да си сътрудничат, Джак и Адайра разбират, че са по-добри съюзници, отколкото противници, и партньорството им се превръща в нещо повече. Ала с всяка изпята песен става все по-ясно, че изчезванията не са истинската опасност. В Кейдънс се спотайва друга, много по-древна и зловеща тайна – тайна, която заплашва да унищожи всички.
„Река омагьосана“ е първата книга от дилогията „Стихиите на Кейдънс“ – история за магия, съперничество, приятелство и любов.
Те дойдоха от звездите!
Човечеството тъкмо прави първите си боязливи стъпки в Космоса, когато се случва немислимото. Огромни, сребристи кораби изплуват от дълбокия Космос и застават над най-големите градове на Земята. Един от най-древните въпроси в историята най-сетне получава своя отговор – ние не сме сами.
Интелектуално, технологически и военно по-могъщи от човечеството, Свръхвладетелите ни поставят няколко прости условия – да обединим Земята, да елиминираме бедността и да сложим край на войната. Тъй като нямаме избор, ние се съгласяваме.
И на Земята настъпва нова Златна епоха.
Роботиката и компютрите напредват до такава степен, че на хората практически не им се налага да работят. Всеки има свободата да учи нови неща, да се наслаждава на времето си и да се развива без ограничения. Престъпността, насилието и самата идея за съревнование се превръщат в отживелица.
Но на каква цена? Възходът на човешката цивилизация довежда до стагнация. Човечеството спира да се бори да създава и все повече се отдава на безделие. За тези, които не се подчиняват сляпо на Свръхвладетелите, е ясно – те имат цел.
Но тя краят на човечеството ли е... или началото?
Колелото на времето се върти и вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го век се върне отново. В Третия век, Века на пророчеството, на косъм висят самият Свят и самото Време. Онова, което е било, което ще бъде и което е, може да падне под властта на Сянката.
Първа книга от поредицата Колелото на времето.
Тези предания обхващат времената от сътворяването на Средната земя до Войната за Пръстена. В тяхната съкровищница ще срещнете удивителния разказ на Гандалф как е решил да изпрати Билбо Бегинс на поход с джуджетата срещу дракона Смог; ще узнаете историята на прекрасния остров Нуменор, завършила с падение и погибел; ще чуете клетвата за вярност между Рохан и Гондор; и ще тръгнете по стъпките на героя Туор към Потайното елфическо кралство Гондолин.
Този път Хари ще трябва да се изправи срещу най-големия си страх от всички....
Третата книга от поредицата за любимите магьосници Хари, Хърмаяни и Рон продължава със зрелищни битки и страховити поличби
ГЛАВА ПЪРВАПОЩА ПО СОВАХари Потър беше твърде необикновено момче. Лятната ваканция за него беше най-омразният от всички периоди на годината. Освен това страшно му се искаше да си пише домашните, но се налагаше да го прави тайно, в дълбоката тъмнина на нощта. И най-важното — Хари беше магьосник.Наближаваше полунощ, а той лежеше по корем в леглото, завит през глава — също като в палатка. В едната ръка държеше фенерче, а на възглавницата му бе подпряна голяма книга с кожена подвързия („История на магията“ от Ейдълбърт Уофлинг). Хари движеше върха на орловото перо надолу по страниците и от време на време се мръщеше. Търсеше интересни факти, които да използва в съчинението си на тема „Защо изгарянето на вещици през четиринайсети век е било напълно безсмислено?“.Перото спря в началото на един параграф, който засягаше точно тази тема. Хари намести по-нагоре кръглите си очила, приближи фенерчето по страниците и се зачете: През Средновековието немагьосниците (наричани обикновено мъгъли) се ужасявали от магията, но не умеели да я разпознават. В редките случаи, когато все пак успявали да заловят истинска магьосница или магьосник, изгарянето им на клада било съвсем безрезултатно. Магьосницата или магьосникът използвали елементарната магия за замразяване на огъня и се престрували, че крещят от болка, докато се наслаждавали на лекия гъдел от пламъците. Орисницата Уенделин например толкова обичала да я горят на клада, че се преобразявала и се оставяла да я залавят цели четиридесет и седем пъти.Хари захапа перото и пъхна ръка под възглавницата, за да извади мастило и руло пергамент. Бавно и внимателно отвинти капачето на шишенцето, натопи перото и започна да пише. От време на време спираше да се ослуша — ако някой от семейство Дърсли, тръгнал към тоалетната, чуеше скърцането на перото му, със сигурност щяха да го заключат в килера под стълбите и да го оставят там до края на лятото.Заради същите тези Дърсли, които живееха на улица „Привит Драйв“ номер четири, Хари никога не прекарваше хубаво летните си ваканции. Вуйчо Върнън, леля Петуния и синът им Дъдли бяха единствените живи роднини на Хари. Те бяха мъгъли и имаха съвсем средновековно отношение към магическите неща. В техния дом никога не се споменаваше за покойните родители на Хари, които бяха магьосници. Години наред леля Петуния и вуйчо Върнън се бяха надявали чрез всевъзможен тормоз да ликвидират у него всичко магическо. Усилията им се оказаха безплодни и сега живееха в ужас някой да не разбере, че през последните две години Хари е учил в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. Единственото, което можеха да направят, бе още в началото на ваканцията да заключат училищните книги на Хари, магическата пръчка, котела и летящата метла и да му забранят да разговаря със съседите.Учебниците и книгите му липсваха най-силно, защото преподавателите в „Хогуортс“ му бяха дали много домашни за лятото. Особено неприятна бе мисълта, че трябва да пише съчинение за отварите за смаляване. Професор Снейп, учителят, когото най-малко харесваше, искрено би злорадствал, ако Хари му дадеше повод за налагане на наказание — задържане и принудителна работа след часовете цял месец. Ето защо Хари бе побързал да се възползва от една възможност, която му се удаде още в първия ден от ваканцията. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли бяха излезли в предния двор да се възхищават (на много висок глас, за да чуят всички съседи по улицата) на новата служебна кола на вуйчото. Хари отвори с телче ключалката на килера под стълбите, грабна няколко от книгите и ги скри в стаята си. Стига да не оставеше мастилени петна по чаршафите, семейство Дърсли нямаше как да разберат, че той учи нощем.Напоследък Хари гледаше да избягва пререканията с леля си и вуйчо си, които и без това се държаха хладно само защото преди две-три седмици му бе телефонирал негов съученик магьосник.Рон Уизли, най-добрият му приятел в „Хогуортс“, бе потомствен вълшебник. По тази причина той умееше много неща, които за Хари бяха неизвестни, но никога преди този разговор не бе използвал телефон. За нещастие слушалката бе вдигнал вуйчо Върнън.— Върнън Дърсли слуша.Хари, който случайно бе в стаята точно в този момент замръзна на мястото си, като дочу отсреща гласа на Рон.— АЛО! АЛО! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? АЗ — ИСКАМ — ДА — ГОВОРЯ — С — ХАРИ — ПОТЪР!Рон крещеше толкова силно, че вуйчо Върнън подскочи и отдалечи слушалката от ухото си, гледайки я с ярост и ужас.— КОЙ СЕ ОБАЖДА? — ревна той. — ТИ КОЙ СИ?— РОН — УИЗЛИ! — изкрещя Рон в отговор, сякаш той и вуйчо Върнън говореха от двата края на футболно игрище. — АЗ — СЪМ — ПРИЯТЕЛ — НА — ХАРИ — ОТ — УЧИЛИЩЕ!Малките очички на вуйчо Върнън се извиха към Хари, който се бе вкаменил на мястото си.— ТУК НЯМА НИКАКЪВ ХАРИ ПОТЪР! — изрева той, изпънал ръка със слушалката, далеч от себе си, като ли че тя можеше да избухне. — НЕ ЗНАМ ЗА КАКВО УЧИЛИЩЕ МИ ГОВОРИШ! САМО ДА СИ ПОСМЯЛ ПАК ДА ЗВЪНИШ! СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ СЕМЕЙСТВОТО МИ!И той пусна отвисоко слушалката върху телефона, сякаш беше отровен паяк.Кавгата, която последва, бе една от най-жестоките, стоварвали се някога върху главата на Хари.— КАК СМЕЕШ ДА ДАВАШ ТОЗИ НОМЕР НА РАЗНИ… КАТО ТЕБ! — крещеше вуйчо Върнън, а от устата му пръскаха слюнки.Рон явно беше разбрал, че е навлякъл неприятности на съученика си, защото повече не се обади. Хари нямаше вест и от най-добрата си приятелка в „Хогуортс“ Хърмаяни Грейнджър. Той подозираше, че Рон я е предупредил да не се обажда, което беше много жалко, защото Хърмаяни, най-умната ученичка от класа на Хари, беше от мъгълско семейство и умееше отлично да си служи с телефон. Тя би се сетила как да избегне обяснението, че е съученичка на Хари.Вече цели пет седмици той нямаше никакви вести от света на вълшебниците и тази лятна ваканция се очертаваше като не по-добра от миналата. Имаше само една мъничка разлика: след като се закле, че няма да праща по своята сова Хедуиг писма до приятелите си, Хари получи разрешение да я пуска нощем от клетката й. Всъщност вуйчо Върнън бе отстъпил, защото Хедуиг вдигаше страхотна врява, ако стоеше непрекъснато зад решетките.Хари дописа историята за орисницата Уенделин и се ослуша отново. Тишината в тъмната къща се нарушаше само от далечното хъркане на дебелия му братовчед Дъдли. Сигурно вече бе много късно, а и очите на Хари бяха преуморени. По-добре да си довърши съчинението следващата нощ…Той затвори шишенцето с мастило, измъкна изпод леглото си стара калъфка от възглавница, напъха вътре фенерчето, „История на магията“, съчинението си, перото и мастилницата, смъкна се на пода и скри калъфката под една подвижна дъска точно под леглото. После се изправи, протегна се и погледна колко е часът на светещия циферблат на будилника върху нощното шкафче.Беше един след полунощ. Нещо сякаш разтърси стомаха на Хари. Изведнъж осъзна, че от цял час вече е на тринадесет години!
С шеметния си бяг от скована в жесток студ страна към земи на вечно лято и охолно безгрижие, ИГРА НА ТРОНОВЕ е сказание за владетели и владетелки, воини и чародеи, наемни убийци и незаконородени претенденти за власт, появили се във времена на мрачни поличби. Тук странна войнствена орда се сражава с мечове, изковани от невиждан от човека метал, жестоко дивашко племе сее безумие сред хората, свиреп млад принц от кръвта на дракона разменя сестра си, за да си върне трона, едно дете се губи в сумрака между живота и смъртта и една решена на всичко жена предприема опасно пътуване, за да защити това, което й е скъпо. Сред заговори и коварства, трагедии и вероломство, победи и насилия, съюзници и врагове, съдбата на Старките виси на косъм и всяка от страните се бори за победа в най-смъртоносния конфликт: Играта на тронове.
Сказание, в което благородни девици пируват с безумци, където брат коварства срещу своя брат и където мъртвите се вдигат, за да тръгнат в нощта. Тук принцеса странства по света, предрешена като момче сираче; рицар на ума гласи отрова за вероломна чародейка; диваци се спущат от Лунната планина, за да опустошат плодните поля в низините. На фона на кръвосмешение и братоубийство, алхимия и насилствена смърт, цената на славата се мери в кръв. А плячката на победата може просто да се озове в ръце на мъже и жени, притежаващи най-хладната стомана… и най-студените сърца. Защото щом се сблъскат владетелите, трепери цялата земя.
Епосът за крал Артур и верните му рицари този път е видян през очите на жените от легендата: пламенната и жизнена Игрейн, чиято съдба е да роди спасителя на Британия – Артур; плахата, дълбоко религиозна Гуенхвифар, кралицата на Артур; величествената Вивиан, върховна жрица на Авалон и Повелителка на езерото; и най-вече Моргана – пророчица и Пазителка на тайното познание, обречена да донесе гибел на всички...Епичен роман за страст и насилие, за рицарска вярност и коварни интриги и не на последно място за борбата между древната мъдрост на езичеството и новите добродетели на християнството; книга за вечните човешки стойности, за любовта и омразата, за доброто и злото, която пленява читателя с непреодолимо обаяние...„Най-доброто осъвременено представяне на сагата за крал Артур, което съм чел някога. Неустоимо завладяваща книга!“Айзък Азимов
В един свят, където времето е място, е замислено пътешествие отвъд пределите на въображението... Но пътуването започва в най-скучното място на този свят, Чикънтаун, САЩ.В него живее Кенди Куекънбуш, чието детско сърце мечтае за друг, по-вълшебен живот, далеч от досадните учители и невъзможни домашни. Когато обаче един ден магията я намира сама, заедно с нея идва и нов свят - Абарат! Удивителна страна, съставена от двадесет и пет острова, всеки от които е един час от денонощието, а последният - Времето извън времето.И докато Кенди пътува от едно приказно място към друго, сред зловещи врагове и неочаквани приятели, постепенно започва да се разкрива една по-голяма, по-дълбока и мрачна история. Оказва се, че тя вече е била тук и преди. И че в Абарат всичко е възможно!
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък - едно възхитително приключение
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със Сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие...Сказание първо започва така...Пролог1154 г. от Съня на Бърн96 г. на империята МалазанПоследната година от царуването на император КеланведРъждивите петна като на карта бележеха морета от кръв върху черната пъпчива повърхност на Ветропоказателя на Мок - стогодишен, кацнал на стария шип, набит над външния връх на крепостната стена на Твърдината. Чудовищен и уродлив, изкован във форма на крилат демон, оголил зъби в зла усмивка, той скърцаше ядно, тласкан и пердашен от всеки порив на вятъра.Стълбове дим се вдигаха над Мишия квартал на град Малаз. Замря Ветропоказателят, внезапното затишие на вятъра над проядените зъбери на Твърдината на Мок, а сетне се пробуди и проскърца тъжно, щом нажеженото и осеяно с искри и пушеци дихание на Мишия квартал пак плъзна над града.Гъноуз Стабро Паран стоеше на пръсти, за да гледа над бойниците. Зад него се извисяваше Твърдината на Мок, някогашната престолнина на Империята, ала сега, след като материкът бе завладян - сведена наново до твърдина на Юмрук. Вляво от него се издигаше шипът с непокорния СИ трофей.За Гъноуз древното укрепление над града бе твърде познато, за да го заинтригува тепърва. Това гостуване бе третото му от също толкова години; отдавна бе проучил двора на крепостта с разкъртените каменни плочи, Старата твърдина - сега конюшня, чийто горен кат бе станал дом за гълъби, лястовици и плъхове - и цитаделата, където в този момент баща му договаряше островния данък от износа с пристанищните власти. В края на краищата значителен дял бе нещо немислимо, разбира се, дори за син на благороден дом; затова тъкмо в цитаделата пребиваваше Юмрукът, а в най-вътрешните й покои се уреждаха имперските дела, засягащи острова.Гъноуз бе приковал вниманието си върху тънещия в развала град долу и размириците, бушуващи из най-бедняшкия му квартал. Твърдината на Мок се издигаше над дълбока урва. До билото на Възвишението се стигаше по тясно криво стълбище, всечено във варовика на отвесните канари. Оттам пропадът до града бе осемдесет разтега, а разнебитените стени на Твърдината добавяха към тях още шест. Мишия квартал се намираше в най-вътрешната част на сушата - пръснати безразборно окаяни коптори и обрасли с бурени тераси, наполовина вкопани в затлачената от наноси река, лазеща към залива. По-голямата част на град Малаз се простираше между мястото, откъдето гледаше Гъноуз, и размириците, заради това не можеше да се видят подробности, освен издигащите се към небесата стълбове черен дим.Беше пладне, но от трясъците на магьосническите мълнии въздухът изглеждаше помръкнал и натежал.Издрънча броня и на стената до него излезе войник. Опря стоманените си подлакътници на бойницата, ножницата на дългия му меч изстърга в камъните.- Радваме се, че кръвта ни е чистичка, а? - подхвърли той, вперил сивоокия си поглед надолу към тлеещия град.Момчето го изгледа. Вече познаваше пълното легионерско снаряжение на Имперската армия, а мъжът до него бе командир в Третия - един от подчинените пряко на императора легиони, от елита. Тъмносивата му къса пелерина бе закопчана със сребърна тока: каменен мост, огрян от рубинени пламъци. Мостовак.Воини с висок ранг и висши сановници често се отбиваха в Твърдината на Мок. Остров Малаз си оставаше важна морска база - особено сега, след като бяха започнали Корелските войни. Гъноуз вече бе срещал повече такива особи, отколкото предполагаше възрастта му - тук, както и в столицата, Унта.- Та какво, вярно ли е? - дръзко попита Гъноуз.- Кое да е вярно?- Първия меч на Империята. Дасем Ълтър. Чухме го в столицата, преди да тръгнем. Мъртъв бил. Вярно ли е? Мъртъв ли е Дасем?Мъжът сякаш се сепна, но погледът му остана твърдо прикован в Мишия квартал.- Това е войната - промърмори той все едно, че думите му не бяха предназначени за чужди уши.- Служите в Трети. Мислех, че Трети е с него, в Седемте града. При Ю'Гатан...- Дъх на Гуглата! Сигурно още търсят тялото му из горещите камънаци на проклетия град, а тук вече някакво си синче на търговец, на три хиляди левги от Седемте града, знае неща, които са достъпни едва за шепа хора. - Все още не се беше обърнал. - Не знам какви са източниците ти, момче, но ме послушай: пази за себе си това, което знаеш.Гъноуз сви рамене.- Разправят, че бил изменил на някой бог.Мъжът най-сетне се обърна към него. Лицето му бе набраздено от белези, следи от изгоряло грозяха челюстта и лявата му буза. При все това изглеждаше млад за командир.- Вникни в този урок, момче.- Какъв урок?- Всяко решение, което взимаш, може да промени света. Най-добрият живот е онзи, който боговете не забелязват. Искаш ли да живееш свободно, момче, живей кротко.- Искам да бъда войник. Герой.- Като порастеш, ще ти се отще.Ветропоказателят на Мок изкърца жално, щом капризният порив откъм залива отвя изпъстрените с искри пушеци. Гъноуз подуши вонята на развалена риба и на пристанищната гмеж.При командира дойде още един Мостовак. Беше жилав и ако не друго, изглеждаше млад - само с няколко години по-голям от дванадесетгодишния Гъноуз, с очукана обгоряла гусла на гърба. Лицето и ръцете му бяха сипаничави, а бронята му представляваше странна смесица от снаряжения, навлечени върху овехтяла, покрита с мръсни петна униформа. На бедрото му висеше къс меч в напукана дървена ножница. Той се облегна на зъбера до другия мъж с лекотата на човек, комуто нещата отдавна са ясни.- Изпаднат ли магьосници в паника, замирисва лошо - каза новодошлият. - Изтървават положението долу, както гледам. Едва ли беше нужен цял отряд магове, за да помете няколко вещици на восъка.Командирът въздъхна.- Рекох да видя дали са се обуздали.Войникът изсумтя.- Всички са нови и нямат опит. Някои може да се опърлят за цял живот. Освен това - добави той - доста от тия долу изпълняват чужди заповеди.- Голо подозрение.- Доказателството е пред очите ти - отвърна другият. - В Мишия квартал.- Е, да.- Прекалено си предпазлив - каза войникът. - Въсла разправя, че това е най-голямата ти слабост.- За Въсла да му мисли императорът. Не е моя грижа.Отвърна му ново сумтене.- Май скоро ще стане грижа на всички ни.Командирът замълча и бавно се обърна към събеседника си. Мъжът сви рамене.- Просто чувство. Избрала си е ново име. Ласийн.- Ласийн?- Напанска дума. Означава...- Знам какво означава.- Дано и императорът да го знае.- Означава "владетел на трона" - каза Гъноуз.Двамата го погледнаха.Вятърът отново смени посоката си и кацналият на шипа железен демон простена - този път с миризмата на хладния камък от самата Твърдина.- Възпитателят ми е напанец - обясни Гъноуз.Зад тях се чу нов глас, този път женски - властен и студен.- Командире.Двамата войници се обърнаха, но без да бързат. Офицерът каза на събеседника си:- Новият отряд долу има нужда от помощ. Прати Дужек с едно крило и да вземат няколко сапьори да ограничат пожарите - няма смисъл да изгори целият град.Войникът кимна и се отдалечи с отривиста крачка, без да удостои жената с поглед.Тя стоеше с двама телохранители близо до портала към квадратната кула на цитаделата. Смуглата й синкава кожа издаваше напанското й потекло, но инак изглеждаше простовато, облечена в покрит с петна засъхнала сол халат, с подстригана късо по войнишки сплъстена коса, с грозновато и невзрачно лице. Ала това, което накара Гъноуз да потръпне, бяха двамата й охранители. Стояха от двете й страни - високи и загърнати в черно, със скрити в дълбоките ръкави ръце и с лица, губещи се под дълбоките качулки. Гъноуз никога не беше виждал Нокът, но инстинктивно разбра, че тези двамата трябва да са служители на култа. Което означаваше, че самата жена е...Командирът каза:- Това долу е твоя работа, Въсла. Но май аз трябва да я оправям.Липсата на какъвто и да било страх, почти-презрението на лицето на войника смая Гъноуз. Въсла беше създала ордена на Нокътя и го бе превърнала във власт, на която можеше да съперничи единствено самият император.- Вече използвам друго име, командире.Мъжът отвърна с гримаса.- Чух аз. Явно се чувстваш уверена в отсъствието на императора. Той май не е единственият, който те помни като жалка слугинска пачавра в Стария квартал. Разбирам, че благодарността се е изпрала отдавна.Никакво изражение на лицето й не издаде, че язвителните му думи са я жегнали.- Заповедта беше проста, командире. Изглежда, новите ви офицери са неспособни да се справят със задачата.- Неопитни са - каза командирът.- Не е моя грижа - сряза го тя. - А и не съм чак толкова разочарована. Неуспехите също носят уроци на тия, които ни се противопоставят.- Противопоставят? Шепа окаяни вещици, пробутващи жалката си дарба - и с каква ли пъклена цел? Да намерят стадата коравал из плитчините на залива. Дъхът на Гуглата да ме стигне, жено, това едва ли е заплаха за империята.- Не е разрешено. И е дръзко незачитане на новите закони...- Твоите закони, Въсло. Няма да хванат филиз, а щом се върне императорът, ще отмени забраните ти срещу заклинателството, помни ми думата.Жената се усмихна студено.- Ще се зарадваш, като разбереш за сигнала, даден от Кулата - приближават се транспортите с новия ви набор. Вашите изнервени, бунтуващи се бойци няма да ни липсват, командире.Стисна устни, погледна накриво момчето, което стоеше до командира, обърна се и с телохранителите от двете й страни се прибра в цитаделата.Гъноуз и момчето се загледаха отново към Мишия квартал. Вече се мяркаха пламъци, закатерили се нагоре през валмата дим.- Един ден ще стана войник - промълви Гъноуз.Мъжът изсумтя.- Само ако се провалиш във всичко друго, синко. Да хванат меча е последният ход на отчаяните. Запомни думите ми и си намери някоя по-достойна мечта.Гъноуз се намръщи.- Не си като другите войници, с които съм приказвал. Говориш също като баща ми.- Но не съм баща ти - изръмжа сърдито мъжът.- Светът - отвърна Гъноуз - няма нужда от още един търговец на вино.Очите на командира се присвиха преценяващо. Той отвори уста да изрече безспорния отговор, но отново ги затвори.Гъноуз Паран се загледа към горящия квартал, доволен от себе си. "Дори едно момче може да ви надвие, командире".Ветропоказателят на Мок се полюшна отново. Горещ дим се издигна над стената и ги погълна. Воня на изгоряла дрипа, овъглена боя и камък, а с тях - и нещо сладникаво.- Някоя кланица пламна - каза Гъноуз. - Мирише на пърлени свине.Лицето на командира се сгърчи. След дълго мълчание той въздъхна.- Щом казваш, момче. Щом казваш...
Толкова зли герои, че могат да изядат Борджиите! “Врани ще се бият над плътта на мъртвец и ще се убиват за очите му”. Малко книги в такава степен са пленявали въображението и са спечелвали предаността и възхвалата на читатели и критици по целия свят, като монументално епичния цикъл върхово фентъзи на Джордж Р. Р Мартин. Ето, че с “Пир за врани” Мартин ни предлага дългоочакваната четвърта книга от своята великолепна поредица. Разкъсваното от войни кралство най-сетне се оказва на прага на мира... за да се хвърли в пропастта на още по-ужасно унищожение. Изглежда твърде хубаво, за да е истина. Войната на петимата крале най-сетне е замряла в тревожно затишие, след като Домът на Ланистър и техните съюзници са привидните победители. Но като след всяка съдбоносна борба, скоро започват да се сбират оцелели, разбойници, ренегати и лешояди, за да разровят костите на мъртвите и да се бият за плячка над издъхващите. Време е мъдрите и тласканите от амбиция, коварните и силните да придобият опита, силата и магията, за да оцелеят в предстоящите сурови и жестоки времена. Време е за благородници и простолюдие, за войници и чародеи, за платени убийци и мъдреци да се сплотят и да заложат своите съдби... и живот. Защото много са гостите на пира за врани... но малцина са оцелелите.
ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ дракони и принцеси... зли магьосници и мрачни подземия, и една ужасна тайна. С този свой шедьовър, изпълнен с вълшебства и дръзки приключения, Стивън Кинг ни превежда през едно вдъхващо страх и покоряващо царство на злото...“Запомняща се, убедителна, изпълнена с напрежение и несекващо действие”.
Чикаго Сън Таймс“Пригответе се да будувате, защото вълшебното перо на Стивън Кинг е създало роман, който няма да оставите, преди да сте прочели и последната страница”.
Уошингтън Пост Бук Уърлд
Летописът разказва събитията при завръщането на Черния отряд към своите корени в Катовар, видени през очите на Господарката. Отправили се на юг в търсене на своята предистория, наемниците се оказват намесени в политическите кроежи на управниците на градовете, които се намират на границата със Сенчестите земи. В решителната битка край Талиос отрядът губи битката, но спасява града. Господарката става новият Капитан и продължава мисията на наемниците, въпреки коварството на жреците и градоначалниците, за спасяване на тамошното население от прокобата на оцелелите Сенчести господари. Нейни съюзници са Удушвачите убийци, кланящи се на кървавата богиня Кина, свързана с ранната история на отряда. Ала изпълзелите от мрака сенки осъществяват своите дълго и отдавна планирани отмъщения и кроежи...
Решен да оцелее само за да отмъсти, Вълкодав от рода на Сивите песове се оказва обвързан с живота на новите приятели, които намира. Оцелял след ужасните мъченията на каторгата в Скъпоценните планини, той се сблъсква отново със своя смъртен враг, за да въздаде справедливост и след това да посрещне смъртта. Но се оказва, че това е само началото на нови приключения и изпитания за неговата издръжливост и невероятни умения. Пътят ще отведе Вълкодав и новите му приятели в Галирад, където след множество изпитания той ще спечели доверието и любовта на кнесинята. След безброй премеждия и кървави битки, след предателства и коварства, Вълкодав и другарите му най-сетне ще намерят своето място под слънцето.
Младият Тристан Торн е готов на всичко, за да спечели студеното сърце на красивата Виктория... дори да й донесе звездата, която двамата са видели да пада от нощното небе. Но за тази цел той трябва да отиде в непознатите земи от другата страна на древната стена, дала името си на неговото село. Отвъд тази стара каменна стена се намира Самодивската страна - където нищо, дори падналата звезда, не е такова, каквото си го е представял.
„Удивително пътешествие в тъмното и вълшебното - в преследване на любовта и напълно невъзможното.”
Милуоки Джърнъл Сентинел
„Странна... великолепна... “Звезден прах” ни връща във времето, когато светът е бил вълшебно и очарователно място.”
Филаделфия Инкуайърър
В Средната земя има предания от далечни епохи преди "Властелинът на пръстените" и разказаната в тази книга история се разиграва в необятната страна, която някога се разстилала на запад отвъд Сивите заливи, но била погълната от морето в страшния катаклизъм, сложил край на Първата епоха на Света.През ония далечни времена първият Мрачен владетел Моргот живеел далече на север в титаничната си крепост Ангбанд, наречена Железния ад, и трагедията на Турин и неговата сестра Ниенор се развива в сянката на страха от Ангбанд и войната, разпалена от Моргот срещу земите и тайните градове на елфите.Техният кратък и страстен живот е белязан от първичната ненавист на Моргот към тях, защото са деца на Хурин - човекът, дръзнал да се опълчи и да му се присмее в лицето. Срещу тях Моргот праща най-страховития си слуга Глаурунг, могъщ дух във формата на чудовищен огнен дракон. В тази история за жестоки нашествия и бягства, за горски укрития и гонитби, за съпротива и гаснеща надежда, Мрачният владетел и драконът излизат на сцената като ярки и страховити образи. Коварният и насмешлив Глаурунг изкривява съдбата на Турин и Ниенор чрез убийствено лукави и злостни лъжи, за да се изпълни прокобата на Моргот.Най-ранните варианти на тази история от Дж. Р. Р. Толкин се появяват още в края на Първата световна война, но много след това, когато "Властелинът на пръстените" вече беше завършен, той ги пренаписа наново и ги разшири, усложнявайки действието и добавяйки нови герои; тя се превърна в главната легенда от неговия труд над историята на Средната земя. Но той не успя да я приведе във финална и окончателна форма. В тази книга се постарах след дълго проучване на ръкописите му да изградя едно свързано повествование, без да добавям каквото и да било.Кристофър ТолкинДж. Р. Р. Толкин е роден на 3 януари 1892 г. в Блумфонтейн, Южна Африка. След участието си в Първата световна война той започва забележителна академична кариера и е признат за един от най-добрите филолози в света. По-известен е обаче като създател на Средната земя и автор на изключителни и класически литературни творби като "Хобит", "Властелинът на пръстените" и "Силмарилион". Книгите му са преведени на над 40 езика и се продават в милиони копия по цял свят. Награден е с Ордена на Британската империя и е обявен за доктор хонорис кауза по литература от Оксфордския университет през 1972 г. Умира през 1973 г. на 81-годишна възраст.Кристофър Толкин, роден на 21 ноември 1924 г., е третият син на Дж. Р. Р. Толкин. Определен от Толкин за пазител на неговото литературно наследство, след бащината си смърт през 1973 г. той се посвещава на редактирането и публикуването на неиздадени ръкописи, по-специално "Силмарилион" и сборниците, озаглавени "Недовършени предания" и "История на Средната земя". От 1975 г. живее във Франция заедно със съпругата си Байли.
Кaтo eзик пo зaлeдeнa cтoмaнa, кaтo плът в плaмъци…
Загадъчен снич, множество съмнителни истини и едно тежко обещание – това е всичко, което професор Дъмбълдор завещава на Хари Потър
Приел за свой дълг да изпълни волята на своя учител, сега той ще трябва да намери и унищожи хоркруксите. Издирването им обаче се оказва изключително трудно – Лорд Волдемор вече има власт в Министерството на магията и в „Хогуортс“, а всичките му верни смъртожадни и диментори са по следите на Хари. Заедно с Рон и Хърмаяни, момчето се впуска в най-голямото си приключение досега. Защото магическия свят вече не е същият... Никой не е в безопасност... Нищо не е сигурно...
Битката, която започна преди 6 години, е вече във финалната си фаза
Ти-знаеш-кой е решен на всяка цена да елиминира най-могъщия си враг и да отстрани Хари завинаги. Воден от желанието си да го изпревари, Хари тръгва по следите на мистериозните Дарове на Смъртта и открива, че миналото му е по-близко до него, отколкото някога си е представял. И неговите тайни ще бъдат разкрити - по-ужасяващи и от най-страшните представи за тях. И ще породят нови въпроси, чиито отговор Хари ще трябва да разкрие сам.Как всъщност са загинали родителите му, дали Дъмбълдор е този, за когото са го мислили, има ли нещо вярно в легендата за Даровете на Смъртта...По време на дългото и изтощително пътуване в търсене на истината, Хари ще трябва да порасне и да се приготви за финалната битка с Лорд Волдемор за спасяването на магьосническия свят и всичко, което има смисъл за него. Ще преоткрие приятелството, ще загуби много от хората, които истински обича и ще разбере, че няма връщане назад, когато си поел по правилния път.И накрая ще научи, че безценни са не даровете, които носят безсмъртие, а тези, които осмислят живота – като страданието, приятелството и любовта.Глава първаВъздигането на Черния лордДвамата мъже изникнаха сякаш отдън земя на тесния, осветен от луната път. Застинаха за миг на няколко метра един от друг, всеки насочил магическата си пръчка към гърдите на другия, след това се познаха, прибраха пръчките под наметалата и забързаха в една и съща посока.— Някакви новини? — попита по-високият.— Най-добрите — рече Сивиръс Снейп.Отляво на пътя имаше ниски диви къпини, а отдясно — висок, старателно подравнен жив плет. Дългите наметала свистяха около глезените на мъжете.— Мислех, че може да съм закъснял — каза Йаксли, а лицето му с груби черти ту се скриваше, ту отново се показваше на лунната светлина, на места затулвана от клоните на надвисналите дървета. — Оказа се малко по-сложно, отколкото очаквах. Но се надявам той да остане доволен. Ти изглежда си убеден, че ще бъдеш посрещнат добре.Снейп кимна, без да уточнява. Двамата свърнаха надясно по широка алея. Високият жив плет зави заедно с тях — продължаваше нататък в далечината, зад внушителната двойна порта от ковано желязо, изпречила се пред мъжете. Никой от двамата не спря — само вдигнаха мълком левите си ръце, все едно отдават чест, и минаха направо през тъмния метал, сякаш беше дим.Тисовите дървета заглушаваха стъпките им. Някъде вдясно се чу шумолене и Йаксли отново извади магическата пръчка, като я насочи над главата на спътника си, но се оказа, че източникът на шума е съвсем безобиден: чисто бял паун, който величествено пристъпваше отгоре по плета.— Луциус винаги се е нареждал добре. Пауни… — изсумтя Йаксли и прибра магическата пръчка под наметалото си.От мрака в края на правата алея изникна красива голяма къща с ромбовидни прозорци на долния етаж, зад които проблясваха светлини. Някъде в тъмната градина зад плета бълбукаше фонтан. Чакълът запука, докато Снейп и Йаксли бързаха към входната врата, която при приближаването им рязко се люшна навътре, въпреки че не се видя някой да я е отворил.Коридорът с мъждиво осветление беше просторен и пищно украсен, с невероятен килим, който почти изцяло покриваше пода. Портретите с бледи лица по стените проследяваха с очи новодошлите, докато минаваха покрай тях. Двамата спряха пред тежка дървена врата, поколебаха се за миг, после Снейп завъртя бронзовата ръкохватка.Всекидневната беше пълна със смълчани хора, които седяха около дълга, богато украсена с орнаменти маса. Мебелите бяха нехайно изтикани до стените. Единствената светлина идваше от фучащия огън в камината с красива мраморна полица отгоре, над която висеше позлатено огледало. Снейп и Йаксли застинаха за миг на прага. След като очите им свикнаха със здрача, вниманието им беше приковано от най-странното в гледката: някакъв човек, май в безсъзнание, се въртеше бавно с главата надолу, сякаш увесен на невидимо въже, и се отразяваше в огледалото и в лъскавата повърхност на голата маса. Никой не гледаше тялото с изключение на бледия младеж почти точно под него. Той сякаш не можеше да се сдържи и все се извръщаше нагоре.— Йаксли! Снейп! — чу се висок ясен глас откъм челното място на масата. — Закъснявате!Говорещият седеше точно пред камината и в началото новодошлите не различиха друго, освен силуета му. Но щом се приближиха, лицето му лъсна в здрача: беше без косъмче по него, приличаше на змийско, с цепки вместо ноздри и блеснали червени очи с вертикални зеници. Мъжът бе толкова блед, че сякаш излъчваше перлено сияние.— Тук, Сивиръс — каза Волдемор и посочи мястото вдясно до себе си. — Йаксли — до Долохов.Двамата заеха отредените им места. Повечето очи около масата проследиха Снейп, защото Волдемор се обърна първо към него.— Е, и?— Господарю, Орденът на феникса възнамерява да премести Хари Потър от сегашното безопасно място в събота веднага щом се свечери.Любопитството около масата се изостри осезаемо: някои застинаха, други се размърдаха, всички се вторачиха в Снейп и Волдемор.— В събота… щом се свечери — повтори Волдемор.Той впи червени очи в черните очи на Снейп толкова напрегнато, че някои от присъстващите се извърнаха, уплашени, че свирепият му поглед ще изпепели и тях. Но Снейп спокойно се взря в лицето на Волдемор и след миг-два устата без устни на Черния лорд се изви в нещо като усмивка.— Добре. Много добре. И тази информация идва от…— От източника, който обсъдихме — уточни Снейп.— Господарю!Йаксли се беше навел над дългата маса, за да вижда Волдемор и Снейп. Всички лица се извърнаха към него.— Аз, господарю, чух друго. — Йаксли зачака, но Волдемор не каза нищо и той продължи: — Аврорът Долиш се е изпуснал, че Потър няма да бъде преместен преди трийсети, вечерта преди момчето да навърши седемнайсет години.Снейп се усмихваше.— Според моя източник има план да бъде пусната лъжлива следа и очевидно точно за това става дума. На Долиш безспорно му е направено заклинание за заблуждение. Едва ли му е за пръв път, той се слави като податлив.— Уверявам ви, господарю, Долиш бил съвсем сигурен — настоя Йаксли.— Оставаше и да не е сигурен, щом са му направили заклинание за заблуждение — отбеляза Снейп. — Аз пък, Йаксли, те уверявам, че занапред служба „Аврори“ няма да участва в охраняването на Хари Потър. В Ордена смятат, че сме внедрили свои хора в министерството.— Поне веднъж да не сбъркат — намеси се набит мъж съвсем близо до Йаксли и нададе хриплив кикот, повторен като ехо тук-там около масата.Волдемор не се засмя. Погледът му беше зареян нагоре, към тялото, което се въртеше бавно. Черния лорд изглеждаше погълнат от мислите си.— Господарю — продължи Йаксли, — според Долиш за прехвърлянето на момчето ще бъде мобилизиран цял отряд аврори…Волдемор вдигна дълга бледа ръка, а Йаксли млъкна веднага и загледа сърдито как той се извръща отново към Снейп.— Къде ще го скрият?— В дома на човек от Ордена — отговори Снейп. — Според източника къщата е защитена с всички възможни средства, с които разполагат Орденът и министерството. По мое мнение, господарю, почти е изключено да успеем да го похитим, след като го преместят там… Освен ако министерството не падне до следващата събота, което ще ни даде възможност да засечем и да развалим достатъчно от магиите, за да обезвредим и останалите.— Е, Йаксли — провикна се Волдемор през масата, а светлината на огъня проблесна странно в червените му очи, — министерството ще падне ли до следващата събота?И този път всички глави се извърнаха. Йаксли изправи рамене.— По този въпрос, господарю, имам добри новини. Успях доста трудно, с големи усилия да направя проклятие Империус на Пиус Тикнес[1].Мнозина от насядалите около Йаксли бяха възхитени, а съседът му Долохов, мъж с дълго изкривено лице, го потупа по гърба.— Добро начало — одобри Волдемор. — Но Тикнес е сам. Скримджър трябва да бъде обкръжен от наши хора преди акцията. Едно провалено покушение срещу живота на министъра ще ме върне много назад.— Да… господарю, съгласен съм… ала като началник на отдел „Охрана на магическия ред“ Тикнес постоянно се среща не само с министъра, но и с началниците на всички други отдели в министерството. Според мен сега, след като държим в подчинение такъв високопоставен служител, ще бъде лесно да покорим и останалите и всички те ще обединят усилията си за свалянето на Скримджър.— Стига нашият приятел Тикнес да не бъде разкрит още преди да е вербувал другите — напомни Волдемор. — При всички положения е малко вероятно до следващата събота министерството да бъде мое. Щом няма да можем да се доберем до момчето на новото място, трябва да го направим, докато пътува.— Тук, господарю, имаме предимство — рече Йаксли, явно решен да получи поне някакво одобрение. — Вече сме внедрили доста хора в отдел „Магическо придвижване“. Ще разберем веднага, ако Потър се магипортира или използва пудролиниите.— Няма да направи нито едното, нито другото — заяви Снейп. — В Ордена няма да допуснат начин на придвижване, който е под наблюдението и управлението на министерството. Съмняват се във всичко, свързано с него.— Толкова по-добре — каза Волдемор. — Ще бъде принуден да се придвижва открито. Така ще го заловим много по-лесно. — Той погледна отново тялото, което се въртеше бавно, и продължи: — Лично ще се заема с Хари Потър. По отношение на момчето бяха допуснати прекалено много грешки. Някои от тях са мои. Това, че Потър е жив, се дължи по-скоро на моите пропуски, отколкото на неговите подвизи.Насядалите около масата наблюдаваха Волдемор притеснени и по лицата им личеше страхът да не бъдат обвинени, че Хари Потър е още жив. Но Волдемор сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях, все така извърнат към безжизненото тяло горе.— Бях нехаен и късметът и щастието ми обърнаха гръб, понеже те осуетяват всички планове, освен най-старателно разработените. Но сега знам повече. Разбирам онова, което преди не осъзнавах. Именно аз трябва да убия Хари Потър и ще го направя.Сякаш в отговор на тези думи внезапно се чу вой, ужасен провлачен вик на болка и страдание. Мнозина от хората около масата погледнаха стреснати надолу, защото звукът сякаш идваше изпод краката им.— Опаш — рече Волдемор, без да променя тихия си замислен глас, все така вперил очи в тялото, което се въртеше горе, — нали ти наредих да накараш пленницата да мълчи?— Да, г-г-господарю — изпелтечи дребен мъж, седнал някъде по средата на масата толкова ниско на стола, че на пръв поглед той изглеждаше празен.Дребосъкът се изправи тромаво и забърза през помещението, оставяйки след себе си само странно сребристо проблясване.— Та както казах — продължи Волдемор, като се взря отново в напрегнатите лица на последователите си, — сега разбирам по-добре. Например преди да отида да убия Потър трябва да взема магическата пръчка на някого от вас.Върху лицата наоколо не се изписа друго, освен стъписване, сякаш Волдемор беше оповестил, че иска да вземе назаем една от ръцете им.— Няма ли желаещи? — попита Волдемор. — Я да видим… Луциус, вече не виждам смисъл да носиш пръчка.Луциус Малфой вдигна поглед. В светлината на огъня кожата му изглеждаше жълтеникава като восък, а очите му бяха хлътнали и около тях се чернееха сенки. Когато той заговори, гласът му беше дрезгав.— Господарю?— Магическата ти пръчка, Луциус. Искам магическата ти пръчка.— Ама аз…Малфой крадешком погледна жена си. Тя беше бледа като него, а дългата й руса коса се спускаше по гърба. Беше вперила очи право напред, но под масата обхвана набързо с тънките си пръсти китката на мъжа си. При допира й Малфой пъхна ръка под мантията, извади магическа пръчка и я подаде на Волдемор, който я вдигна пред червените си очи и започна да я оглежда отблизо.— От какво е?— От бряст, господарю — прошепна Малфой.— А сърцевината?— От змей… сърдечна нишка от змей.— Чудесно! — одобри Волдемор.Извади своята пръчка и сравни двете на дължина.Луциус Малфой неволно вдигна ръка, сякаш посяга да вземе магическата пръчка на Волдемор в замяна на своята. Това не убягна на Волдемор и очите му се разшириха злобно.— Да ти дам магическата си пръчка ли, Луциус? Моята пръчка?Някои от присъстващите захихикаха.— Аз, Луциус, ти дадох свободата, това не ти ли стига? Но ми направи впечатление, че напоследък ти и твоето семейство не изглеждате никак щастливи… дали не сте недоволни от присъствието ми във вашия дом, Луциус?— Не, няма такова нещо, господарю!— Лъжи, Луциус…Тихият глас сякаш продължи да съска и след като жестоката уста престана да се движи. Съсъкът се засили и един-двама от магьосниците едва се удържаха да не се разтреперят — чуваше се как по пода под масата се плъзга нещо тежко.Огромната змия се показа и бавно запълзя нагоре по стола на Волдемор, беше сякаш безкрайно дълга. Накрая легна върху раменете му: беше дебела колкото бедро на мъж, очите й с отвесни ивици вместо зеници. Без да сваля поглед от Луциус Малфой, Волдемор разсеяно загали с дълги тънки пръсти огромната твар.
"Абхорсен" e последната книга от вълшебната трилогия на Гарт Никс за Старото кралство, в която отново ще се срещнете с незабравимите Лираел, Сабриел, Могет и Падналото куче. Тя ще ви разкрие отдавна погребаните тайни на Старото кралство и Деветата порта. Оранис, Унищожителят, е освободен от своя подземен затвор и сега търси начин да си възвърне старите сили. Само Лираел, бъдещият Абхорсен, има шанс да спре врага на всички живи същества. Въоръжена само с видението на Клеър, както и с несигурната помощ на своите спътници - Сам, Падналото куче и Могет - тя се отправя на опасна мисия. Отговорът трябва да бъде намерен някъде в живота или в смъртта, но нима един бивш втори помощник-библиотекар може да открие начин да победи Унищожителя, преди да стане твърде късно?...
След злополучен опит да бъде отвлечен младият Андерс преживява самолетна катастрофа. Оцелял като по чудо, той се озовава в един необичаен град, който сякаш не съществува на нито една карта на Земята. Нападнат от неизвестни мъже в непроницаеми костюми, Андерс разбира, че това е само началото на опасностите, пред които ще трябва да се изправи. Скитайки се из лабиринта от рухнали сгради и мистериозни структури в търсене на отговори и спасение, той открива, че сред руините живеят необичайни племена от хора, всяко със своите традиции и закони, еднакво опасни и безжалостни към чужденците. Къде е попаднал? На кого да се довери? Кой стои зад всичко това? И най-вече – какъв е пътят към спасението? Това са част от въпросите, които измъчват момчето. А отговорите могат да се окажат много по-неочаквани и смъртоносни от всичко, което си е представял.... Страховита, мрачна история, която вплита коренно различни елементи, за да създаде неповторима атмосфера на напрежение и очакване.
Книгата на Франк Хърбърт излиза през 1965 и още същата година е отличен с наградите „Небюла“ и „Хюго“. За научната фантастика „Дюн“ е онова, което е „Властелинът на пръстените“ за фентъзи литературата. Тази изключителна поредица премахва бариерите на съзнанието и разширява неимоверно пространството и времето, за да освободи достъпа на фантазията до всички територии на необятното.
Ако се чудите какво е генезисът на джедаите, империите на мрака, изтънелите прегради между добро и зло и още много други опори на съвременната фантастика, потърсете тук.
В края на 2020 г. се очаква на големия екран да се появи филмовата адаптация по романа на Франк Хърбърт
Режисьорът Дени Вилньов е стар познайник на почитателите на научно-фантастичния жанр – негови са „Блейд Рънър 2049“ и „Първи контакт“. В актьорския състав са редица популярни имена – Тимоти Шаламе (в образа на Пол Атреидски), Ребека Фъргюсън, Оскар Айзък, Стелан Скарсгард, Зендая, Джейсън Момоа, Джош Бролин, Дейв Батиста и Хавиер Бардем.
Втори том от поредицата „Дюн“ - включва книги 2 и 3 - „Децата на Дюн“ и „Бог - император на Дюн“
Книгата на Франк Хърбърт излиза през 1965 и още същата година е отличен с наградите „Небюла“ и „Хюго“. За научната фантастика „Дюн“ е онова, което е „Властелинът на пръстените“ за фентъзи литературата. Тази изключителна поредица премахва бариерите на съзнанието и разширява неимоверно пространството и времето, за да освободи достъпа на фантазията до всички територии на необятното.
Ако се чудите какво е генезисът на джедаите, империите на мрака, изтънелите прегради между добро и зло и още много други опори на съвременната фантастика, потърсете тук.
В края на 2020 г. се очаква на големия екран да се появи филмовата адаптация по романа на Франк Хърбърт
Режисьорът Дени Вилньов е стар познайник на почитателите на научно-фантастичния жанр – негови са „Блейд Рънър 2049“ и „Първи контакт“. В актьорския състав са редица популярни имена – Тимоти Шаламе (в образа на Пол Атреидски), Ребека Фъргюсън, Оскар Айзък, Стелан Скарсгард, Зендая, Джейсън Момоа, Джош Бролин, Дейв Батиста и Хавиер Бардем.
Изминали са две хиляди години, откакто джинът Бартимеус е на върха на силата си - неустоим в битка заедно със своя приятел, магът Птолемей. Сега, прикован към Земята под властта на новия си господар Натаниел, той открива, че енергията му бързо се изчерпва. Междувременно Кити Джоунс, която се крие в Лондон, тайно завършва своето проучване на магията и демоните. Тя има план, с който се надява да прекрати безкрайния конфликт между джиновете и хората, но първо трябва да разкрие тайната за миналото на Бартимеус. В този вълнуващ завършек на трилогията, Натаниел, Кити и Бартимеус трябва да разкрият ужасяващ заговор и да се срещнат с най-страховитата заплаха в историята на магията. И нещо по-лошо – да победят себе си... Джонатан Страуд е роден през 1970 г. в Бедфорд. Израства в Сейнт Олбанс. Завършил е Йоркския университет. Има сериозна подготовка като автор и редактор на детски книги и книги игри. Джонатан живее в Лондон и Сейнт Олбанс със съпругата си.
Страшна заплаха надвисва над Жрицата на срама, над дъщеря й Дина, сина й Дaвин и приятеля им – графския син Нико. Една тъмна, студена и ветровита нощ те са принудени да бягат. Но къде можеш да се скриеш от един черен магьосник, който има същите очи като на Дина? Къде можеш да откриеш заслон, когато този, който те преследва, притежава дара на змията? Когато Давин и Нико са изправени пред сигурна смърт, Дина е принудена да сключи една ужасна сделка, за да ги спаси и да надникне в пропастта на една шокираща тайна.
Определяна като новата Дж. К. Роулинг, с романната си серия за Жрицата на срама Лине Кобербьол хвърля ръкавицата на предизвикателството към поредицата за Хари Потър. Писателката е автор на серията книги по популярния сериал "W.I.T.C.H.", носителка е на много награди, романите й вече са преведени в десетки страни.
Дина я очакват куп опасни и спиращи дъха приключения... Приключения, които ще й разкрият нови тайни за нея самата и за нейните родители. Две години след мрачните събития в Дунарк семейството на Жрицата на срама най-накрая е намерило тих пристан във владенията на клана Кензи и точно когато всички се надяват, че могат да си отдъхнат от непрестанните гонения, бягства и битки, се случва немислимото. Дина очаква с нетърпение първия пазар по случай Деня на лятното слънцестоене, без да подозира, че една случайна среща там отново ще промени живота им. В една от шатрите за забавления, докато се опитва да намери Нико, Дина среща тайнствения непознат, чиито очи са съвсем като нейните. Той е живо заинтересован от нея, но не иска да й стори зло, желае само да узнае името й. Дина побягва, наплашена от всичко случило им се досега, но непознатият не се отказва. През цялото време по пътя към вкъщи семейство Тонере има усещането, че някой или нещо ги следва. Някой или нещо, което остава невидимо за техните очи. И точно когато се прибират в уютния си дом и си отдъхват с облекчение, се спуска мъглата. А заедно с нея отново се появява непознатият... И всичко започва отначало... За да продължи изпълненото с премеждия пътуване на героите през тайнствените дебри на неочаквани изкушения и предизвикателства и смразяващи кръвта изпитания... Мистичност, тайнственост и омайваща непредсказуемост са вълшебните "подправки", които придават на повествованието силата на омайно биле – притегателно и опияняващо, даряващо на въображението посоки за полет... "Дарът на змията" е затрогваща история за обичта и верността, за силата да имаш позиция и да я защитаваш докрай. Ненатрапчиво, но силно въздействащо авторката заклеймява насилието и страха като средство за прекършване на човешката воля и манипулиране на човешкото съзнание, като оръдие за заличаване на човешката уникалност. Насилието ражда единствено ледено бездушие, предателство и жестокост. Насилието може да бъде спряно единствено с Обич... И е толкова важно да имаме смелостта да не я отблъскваме и щедростта да я даряваме. Човек може да се извиси до свободата да бъде себе си и да отстоява своите избори, само ако не се страхува от истината за своите корени, от предопределеното му от съдбата и от онова, с което е длъжен да промени реалността...
Годината е 2380-та. Междузвездната федерация е колонизирала повече от шестстотин светове, свързани помежду си с мрежа от транспортни "тунели". Тя е изградила мирно, богато общество, чиито граждани използват подмладяващите технологии, за да живеят векове наред. В най-отдалечения край на Федерацията астрономът Дъдли Боуз наблюдава невъзможно събитие: на хиляда светлинни години от Земята една звезда... изчезва. Тя е твърде далеч, за да бъде достигната през тунел, затова до нея е изпратен космически кораб със свръхсветлинен двигател – технология, която хората са изоставили преди векове. Под командването на капитан Уилсън Кайм "Втори шанс" трябва да разгадае причината и естеството на събитието и отношението му към хората. В другия край на колонизирания космос обаче, група, позната като Пазителите на себесъщността, прави всичко възможно мисията му да не успее. Какво крие пространството около мистериозната звезда – страховити врагове или нови космически чудеса? "Сага за Федерацията" е епична космическа опера, която се простира нашироко из времето и пространството на Галактиката.
Първият по рода си сборник, събиращ всички разкази и новели, писани от невероятния Любомир Николов-Нарви. Една книга, чиито страници за запълнени с 35 произведения, от които 5 са неиздавани досега.
Книгата е част от поредицата Златна ера на издателство Протон.
От автора на обичаната поредица „Софийски магьосници“!
Готови ли сте да последвате рижия котарак по следите на вълнуващи приключения, страховити загадки и въздействащи житейски истории? Заедно ще отпътувате до планинско градче, където желанията се сбъдват, но не по познатия от приказките начин. Ще отскочите до черноморския бряг, където цялото лято се побира в шише от нектар, а под брезента на старата лодка дреме нещо почти човешко. Ще попаднете в една София, изпълнена с черни квадрати, космически кучета и много, много мартеници. Не е изключено да срещнете дори някой познат софийски магьосник… Всичко е възможно, щом компания ви прави РИЖИЯТ КОТАРАК.
„Най-реалистичният магически сборник с разкази на годината!“
в. „Магьосническо дело“
„Пълни врели-некипели!“
в. „Седмичен Стопан“
„7УЪХГ6 РДEEEEEEEEEEEEEEEE“
Рижият котарак
