Описание
ОткъсТова, което ни се случи на нас двамата с Клод, никой не би могъл да го нарече истинско. По-простичко казано – никой не би повярвал. И от това не ми е лесно.Клод умря, когато беше на двадесет и четири и половина. Точно толкова продължи неговият живот. Познавах го далеч по-кратко – по-малко от половината, даже по-малко от една трета от живота му. За много кратко време.Сега понякога ми се струва, че всъщност той никога не е съществувал, че аз просто съм си го измечтала или измислила, че той и хората, с които живяхме заедно с него в продължение на една година, са създадени от разгневеното ми въображение и това е само един заседнал в моето болезнено чувствително съзнание твърде ярък образ. Всъщност факт е, че откакто го няма, съм станала много по-чувствителна за всичко около себе си. Забелязах, че вечер не си лягам, преди да проверя няколко пъти входната врата, изпадам в съвсем незначителни подробности и постоянно се измъчвам от натрапчивата мисъл, че пропускам да забележа нещо наистина важно. Адриана казва, че излишно се притеснявам, че страховете ми са напълно неоснователни, че всичко е наред, ама наистина е добре, и просто трябва да се успокоя и да се примиря със станалото. Така се случва в живота. Но аз просто не мога иначе. Това е като да изпаднеш в умопомрачение от безкрайно чакане нещо да се случи, когато даже не знаеш какво можеш да очакваш, просто цялото ти същество е в състояние на претоварване – и така текат безкрайни дните.Не знам дали така се случва с всички хора, които внезапно загубят близък човек, нито дали всички се чувстват така, сякаш него не го е било, а ти живееш в някакво странно парче от времето – замръзнало като късче кехлибар – и ден след ден неуморно се луташ из коридорите в лабиринта на паметта си като като балонче въздух, което се лута в търсене на изход из безкрайните извивки на дебелостенните тръби на стар умивалник, където е било затворено преди векове. А може би по този начин коварното време неусетно поглъща потъналите в грижи за собствената си безопасност хора – и онези хора, които са живели с теб по онова време, си отиват и ти преставаш да живееш с тях, и вече не разпознаваш лицата и гласовете на улицата и проследяваш всички усмихнати хора със стреснат от страха поглед. От друга страна – дали всичко това е много лошо във всички случаи? Не бих бързала да реша. И Адриана също ми каза, че съм права.Отначало ще ви разкажа всичко, което си спомням за Клод. Ще се опитам да не пропусна нито една подробност.Дайна Ополскайте (1979) завършва Литовска филология и работи като гимназиален учител по литература в родния си Вилкавишкис. През 2000 г. тя получава наградата на Съюза на писателите на Литва за своята първата книга Drožlės, през 2018 г. печели награди за литература за разкази „Антанас Вайчулайтис“ и „Юргис Кунчинас“. Ополскайте е особено плодотворен автор на юношеска и младежката литература, с три романа, наисани в периода 2015-2018 г. През 2016 г. е отличена с награда за детска литература, а през 2017 г. нейният роман „Ir vienąkart, Riči“ става книга на годината в Литва. „Пирамидите на дните“ е удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз (2019).
