Издателство Лъчезар Минчев

Габо: „Всеки човек има три живота: обществен, личен и таен.“ Драги четящи приятели, досега използвахме обръщението „Драги приятели и читатели“, но опитът отдавна доказа, че приятелите ни неизменно са и читатели, а нашите читатели рано или късно се превръщат в наши приятели, затова избрахме ново обръщение. Та ето какво – с радост ви известяваме, че излезе книгата на Родриго Гарсия „Сбогуване с Габо и Мерседес“, чиято корица ви представихме в началото на този февруари. Снимката на Хелмут Нютън, направена в Хавана през 1987-а, която подбрахме за тази корица, има неустоимото притегляне на нещо изплъзващо се завинаги – Мерседес, неизменната муза и спътница на Габриел Гарсия Маркес през целия му живот, с обич и преданост е свела глава на лявото му рамо, а той – леко усмихнат, с вече прошарени коси и мустаци, е вгледан някъде над вторачения в двамата обектив и тъмните му проницателни очи са сякаш леко навлажнени. Сбогуването с тях в текста на по-големия им син Родриго, известен холивудски кинооператор, сценарист и режисьор, е свидетелство за по-късни дни, отдалечени с много години от мига, уловен във фотографията. Последните седмици от живота на прочутите му родители са проследени ден по ден и кадър по кадър в кинохрониката на болезнените спомени, пробистрени от нежна синовна обич. Кратките накъсани изречения на автора, писани на неродния му английски език, са задъхан контрапункт на шеметната, разлята в тропическо пълноводие проза, с чието карибско вълшебство гениалният му баща очарова четящия свят. Към текста е прибавен малък албум от чернобели снимки, неразкриван досега визуален вход в светая светих на двама души, старателно разграничавали приживе публичния си образ от личната неприкосновеност. В своето „Сбогуване…“ майсторът на кинокамерата Родриго Гарсия ни поднася окуляра, през който да надзърнем там, където се сплита възелът на това триединство – в раздвижената картина на един прекаран в творческа самота личен живот, чиято ярка обществена значимост е белязана от магическата реалност на тайнствеността.

Прочетете повече по-малко

Може би тук е мястото да направим кратка вметка за стила магически реализъм. Той не се получава по равенството „магия + реализъм = магически реализъм“. Магическият реализъм е хомогенно смесване на естествени житейски случки с реални събития, но със съдържание извън нормалното, станали „като по магия“, ала възможни. В него се включват и размисли на героите на автора за събитията, времето и пространството, техни представи и спомени за събития в различно време и пространство от това на повествуванието, включително и такива, които са плод на тяхното въображение, и разнообразни метафори. В стил магически реализъм пишат ограничен брой писатели, повечето от Латинска Америка, която е и родината му. Най-изтъкнат представител на тези автори е Габриел Гарсия Маркес.Поемата е ярка, емоционална и идва направо от сърцето на автора.В края на книгата има голям послеслов от Румен Стоянов за гостуванията на Хуан Рулфо в България, негови интервюта, изказвания и случки с него.Самият Гарсия Маркес смята себе си като млад за ученик на Рулфо. Ето какво пише той през 2003 г. в есето си „Кратка носталгия по Хуан Рулфо“.Алваро Мутис изкачи на големи подскоци седемте етажа до дома ми, носейки пакет книги, отдели от купчината най-малката и най-тънката и ми каза, примрял от смях:„Прочети тая пущина, по дяволите, че да се научиш как се пише!“Беше „Педро Парамо“.Оная нощ не можах да заспя, докато не я изчетох два пъти. Никога от страховитата нощ, в която четох „Преображението“ на Кафка в едно унило студентско общежитие в Богота – почти десет години по-рано – не бях изпитвал подобно вълнение. На следния ден прочетох „Равнината в пламъци“ и удивлението си остана непокътнато.И завършва така:Задълбоченото проучване на Хуан-Рулфовото творчество най-сетне ми отвори пътя, който търсех, за да продължа да пиша собствените си книги. Възлиза на не повече от 300 страници, но толкова велики и, мисля, също толкова вечни като тези, които познаваме от Софокъл.

Прочетете повече по-малко

Разнообразни събития и изненади, много и пълнокръвни герои и експерименти на Гарсия Маркес със стила и езика. И, естествено, много и истински магически реализъм. "Трудно е за тази книга да се напише нещо, което не сме изричали за другите. Отново много и разнообразни събития и изненади, отново много и пълнокръвни герои и отново експерименти на Гарсия Маркес със стила и езика. И, естествено, много и истински магически реализъм. Добре, добре, няма да казваме повече, за да не разваляме удоволствието на читателите да си прочетат сами. Ще споменем само, че два от разказите бяха публикувани в списание Съвременник, брой 1/2023 г., и после видяхме читателско мнение: "А разказите на Маркес направо ме отвяха.". Невероятната и тъжна история на наивната Ерендира и нейната бездушна баба е последният от четирите сборника с разкази на писателя и с тях се изчерпват всички произведения, написани от него. В този сборник разказите са 6, и една новела - за Ерендира. По традиция заглавието на книгата е цитат от едно от произведенията в нея. В случая това е първото изречение от разказа Постоянна смърт отвъд любовта."От издателството

Прочетете повече по-малко

Ако трябва да обобщя „Есента на патриарха“ в един израз, бих я определил като поема за самотата на властта. В действителност не ме интересуваше толкова самият персонаж (персонажът на феодалния диктатор), колкото възможността, която ми даваше да размишлявам върху властта. Това е тема, останала латентна във всичките ми книги. Винаги съм смятал, че абсолютната власт е най-върховното и най-пълното постижение за човешкото същество и поради това обобщава цялото му величие и цялата му нищета. Това е изповедна книга, изпълнена с факти от личния ми опит, засекретена автобиография – единствената, която винаги съм искал, но не съм можел да напиша. Никога не съм казвал, че самотата на властта е същата като самотата на писателя. Казвал съм, че самотата на славата прилича много на самотата на властта. Стратегиите да пазиш властта и да отстояваш славата в крайна сметка си приличат. Такава е, от една страна, причината за самотата и в двата случая. Но има и друго: отчуждеността на властта и отчуждеността на славата утежняват проблема. Големият въпрос и при властта, и при славата е следният: „На кого да вярвам?“. А той, стигайки до безумни крайности, води до сетното питане: „Кой, по дяволите, съм аз?“ Познаването на този риск, за който нямаше да подозирам, ако не бях известен писател, несъмнено ми помогна много, за да създам един патриарх, който вече не си знае даже собственото име. И е невъзможно за един автор в тази игра на отиване и връщане, на взимане и даване, да престане да бъде солидарен със своя герой, колкото и противен да изглежда. Пък ако ще и да е само от състрадание. Ако говорим за литература, най-важният ми труд, който може да ме спаси от забравата, е „Есента на патриарха“. Габриел Гарсия Маркес

Прочетете повече по-малко

В повестта всичко се върти около един петел. Не домашен, а боен петел - единственото останало от сина на полковника, убит на арената за бой на петли. По времето на действието семейството на полковника се състои само от двама старци - той и жена му (и петела) - които живеят в крайна бедност, очаквайки пенсията, която правителството му е обещало някога като на ветеран от революцията. А пенсията вече 56 години не идва и не идва. Заглавието на книгата също е реплика от нея. Тя е на пощенския служител към лекаря на селото и гласи точно така: Полковникът няма кой да му пише. И той и жена му се оправят както могат. Полковникът много обича петела на сина си, но от немотия ту понечва да го продаде на дон Сабас, ту се разколебава, докато накрая... Ще прочетете.

Прочетете повече по-малко

Романът „В лош час“ е третото самостоятелно произведение на Гарсия Маркес и е публикуван за първи път през 1962 година. Към времето на излизането му в Колумбия официално е приключил периодът на насилието, необявената дълга и изтощителна гражданска война между 1948 и 1955 г., но общественото насилие скрито продължава. Консерваторите са надделели и са се посветили на основната си цел: преследването на своя враг либералите. Градчето, в което се развива действието, е тероризирано от… пасквили. Те се появяват нощем на вратите на хората и сутрин жителите осъмват с нов пасквил. Не се знае нито кой ги пише, нито дали е един човек, или са повече. Пасквилите не са политически, а злободневни. В тях се казват неща, които са известни на всички, но като слухове, а сега се съобщават публично. Ала не се знае и кое в тях е истина, и кое не.

Прочетете повече по-малко

Романът е написан през 1954 година. Тоест когато Габо е бил на 27 години. Това е първият му роман и първата му публикувана книга въобще. Това е и първото негово произведение с място на действието прочутото Макондо, любимото на Габо, което той споменава и в много следващи творби, и дори да не го нарича с името му, се разбира, че става дума за него. Романът се състои от 11 глави. В него се разказва за едно семейство от четирима души: възрастен полковник от войните, втората му жена, дъщеря му и внука му. 25 години преди текущия момент на действието в дома им пристига френски лекар с препоръчително писмо от главния интендант на Атлантическото крайбрежие в края на Хилядодневната война (1899–1902), полковник Аурелиано Буендия, и полковникът го приема да живее при тях. (Усещате ли как бавно, с едва доловим тътен, се приближава „Сто години самота“.) Формалната времева рамка на романа е няколко часа: от смъртта на лекаря до тръгването на ковчега му към гробището. В книгата всичко се разказва от тримата главни участници: полковника, дъщеря му и внука му. Но в техните монолози има втъкани монолози на други хора, а в тях има и кратки монолози, диалози и реплики на трети герои. В творбата има много събития в характерния стил на Маркес да се разхожда във времето и много действащи лица.

Прочетете повече по-малко

"Главната героиня в този роман от 6 части се казва Ана Магдалена Бах. Точно както се е казвала втората жена на прочутия бароков композитор Йохан Себастиан Бах, от която има 13 деца, освен това е била и певица и също така е преписвала произведенията на мъжа си. С името на героинята си Габо продължава да се закача с нас и от отвъдното. Ана Магдалена е от музикантско семейство и е щастливо омъжена за музикант, който също е от музикантско семейство, пианист, диригент и директор на Областна консерватория. Двамата имат две деца, момче и момиче. Всяка година на 16 август Ана Магдалена заминава за един ден на острова, където преди 8 години е погребана нейната майка, за да сложи букет бели гладиоли на гроба ѝ, и всяка нощ преспива с различен случаен мъж. Как и защо, ще прочетете в книгата. Романът звучи компактно, но шестте глави могат да се четат и като отделни разкази. Произведението е в характерния повествователен стил на Маркес да хваща сюжета и действието за врата още с първото изречение и да ги поддържа непрекъснато до края. И завършва също с типичен Маркесов финал, без много помайване. В края на книгата има и обстойна бележка от редактора на испанския текст Кристобал Пера."От издателството

Прочетете повече по-малко

Животът е по-безкраен от смъртта - това е прозрението, което получава капитанът на кораба, докато гледа на неговата палуба Флорентино Ариса и Фермина Даса заедно, събрани петдесет и три години, седем месеца и единайсет дни заедно с нощите им след началото на тяхната любов.„Фермина Даса обаче не се остави да я зарази мрачното му настроение. Той естествено се помъчи да й го предаде, докато тя му помагаше да пъхне крака в панталоните и закопчаваше многобройните копчета на ризата му. Но не успя, защото Фермина Даса не се впечатляваше лесно, а още по-малко от смъртта на човек, когото не обичаше. Знаеше само, че Херемия де Сент Амур беше инвалид с патерици, когото никога не бе виждала, че бе избягал от разстрел по време на един от многобройните бунтове на някой антилски остров, че бе станал фотограф на деца по необходимост, но беше най-търсеният в областта, и че бе спечелил шахматна партия срещу някой си, когото тя помнеше като Торемолинос, а в действителност се казваше Капабланка.“

Прочетете повече по-малко

Натаниъл и Рейчъл са брат и сестра и живеят на улица "Рувини Гардънс" в Лондон. Той е на 14, а тя почти на 16, но ще им се наложи да преживеят доста по-възрастни неща.През 1945 г., непосредствено след края на войната, родителите им ги събират след закуска в градината на къщата и им съобщават, че трябва да заминат за една година в Сингапур, където баща им е повишен в ръководител на клона на компанията "Юнилевър" в Азия, а за Натаниъл и Рейчъл ще се грижат много добре. Ще имат и настойник - едър, скромен мъж с плахи движения, заради които двамата младежи му дали прякора Пеперудата. Отскоро живеел на третия етаж и родителите им говорели за него като за техен колега. Рейчъл се усъмнила, че е престъпник.Родителите заминават, а децата остават и се нагаждат към новото положение, и животът продължава да тече. Пеперудата не говори много. Рейчъл открива големия куфар, с който майка им е заминала, в мазето на къщата, под едно покривало, и го показва на Натаниъл. Сякаш куфарът сам се е завърнал от далечното пътуване. Значи майка им въобще не е в никакъв Сингапур! Къде е тогава? И въобще какво работят техните родители?Следва 100% Отдатджи - криминални и разузнавателни нишки, разходки напред и назад във времето, събития, чувства, усещания и много романтика. И друг път сме го казвали - Майкъл Ондатджи пише поезия в проза и е носител на наградите "Букър" и "Златен Ман Букър" за "Английският пациент".

Прочетете повече по-малко

В първоначалния си вид тази книга е била поредица от 14 журналистически материала на Гарсия Маркес във вестник „Еспектадор“ за един морски инцидент в Карибско море на 28 февруари 1955 година. Той става с военния кораб-разрушител „Калдас“, докато се прибира от ремонт в Мобил, Алабама, Съединени американски щати, в Картахена де Индиас, Колумбия. Два часа след инцидента корабът акостира в пристанище Картахена и цялата колумбийска преса гръмва, че той е претърпял корабокрушение, причинено от морска буря, и са загинали осмина моряци. Национална трагедия с осем човешки жертви.Обаче има някои подробности. Едната е, че по това време в Колумбия властва военна диктатура, командвана от президента Густаво Рохас Пиниля, която е наложила строга цензура върху всички вестници и за опозиционните като „Еспектадор“ Гарсия Маркес казва: „...бяха изправени пред всекидневния проблем да изнамират и да залъгват читателите с какви ли не вести, но без политически намеци.“Друга важна подробност е, че загиналите моряци не са осем, а седем. Един е оцелял. Той се казва Луис Алехандро Веласко и след като е бил отвлечен за няколко седмици от военните в някаква военноморска болница, се появява в „Еспектадор“ и иска да разкаже истината за корабокрушението и за своите десетдневни приключения в морето, чак докато е намерен полумъртъв на един пуст колумбийски плаж.За книжното издание самият Гарсия Маркес казва:Не бях препрочитал този разказ цели петнайсет години. Струва ми се достатъчно добър, за да бъде публикуван, но не проумявам напълно смисъла от издаването му. Потиска ме мисълта, че издателите не се интересуват толкова от достойнствата на текста, колкото от името, с което е подписан и което за мое голямо съжаление е това на един моден писател. Ако сега се отпечатва като книга, то е защото, без да го дообмисля, дадох съгласието си, а не съм човек, който се отмята от дадената дума.

Прочетете повече по-малко

Габриел Гарсия Маркес е роден в Аракатака, Колумбия, и е един от най-значителните и влиятелни автори в световната литература. Той е и най-видният представител на течението и стила „магически реализъм“.

Прочетете повече по-малко

В тези осем творби има всичко. От външно равен сюжет до много сюжетно-събитийни. От нежни и тъжни до парадоксални и весели. От такива с кротък финал до други с много изненадващ. И, разбира се, черешката на тортата като връх на сатирата и откровената подигравка, самата новела Погребението на Мама Гранде. Има и много хумор - и добродушен, и отчетливо язвителен. Както и постоянния маниер на автора да хваща действието още от първото изречение и да свършва също рязко и със замах. Не е препоръчително да казвам повече, за да ви бъде интересно, когато четете.От издателството

Прочетете повече по-малко

За заглавието: В оригинала то е „Vivir para contarla“. В интернет от години шестват най-различни преводи: „Живея, за да разказвам“, „Живот за разказване“ и други. Никой от тях обаче не предава точно наслова на творбата. В случая особената дума е „contarla“, която означава „да ГО разказваш“ („да разказваш“ е „contar“) – живота си, това, което живееш. Затова заглавието е преведено както е написано от автора.За съдържанието: Няма книга на Гарсия Маркес, която да може да се преразкаже или поне да се обобщи с няколко изречения. От тези спомени читателите ще научат защо не е завършил право, макар да е можел, защо и как е станал журналист рано (страст, която не го е напуснала никога и се е отразила и на художествените му произведения), за другата му страст, художественото писане, за неговата непреклонност спрямо истината за събитията, кои са прототипите в „Сто години самота“, откъде е историята в „Любов по време на холера“, подробности за перипетиите около ранните му произведения и още много неща за неговия живот и за живота на предците му.Разбира се, в „Да живееш, за да го разказваш“ има и доста от характерния закачлив хумор на писателя. По-долу например той просто наминава, за да поздрави главния редактор на вестник „Еспектадор“.След като разменихме сърдечни прегръдки в стила на доброто столично възпитание и споделихме бегли коментари за най-важната новина за деня, той ме хвана под ръка и ме отведе настрана от сътрудниците на редакцията. „Слушайте, Габриел, една дреболия – каза ми той с неподозирана простота. – Защо не ми направите услугата да ми напишете малка редакционна статия, която не ми достига, за да приключа броя?“ Изобрази с палец и показалец височината на половин чаша вода и заключи:– Ей толкова голяма.По-развеселен от него, аз го запитах къде мога да седна и той ми посочи едно празно бюро със стара пишеща машина. Настаних се, без да питам повече, намисляйки си подходяща тема, и останах там, на същия стол, на същото бюро и със същата пишеща машина, през следващите осемнайсет месеца.И:С течение на времето и с възможностите да имам хубава музика вкъщи, аз се научих да пиша с музикален фон, съответстващ на това, което пиша. Ноктюрните на Шопен подхождаха за спокойните епизоди, а секстетите на Брамс – за щастливите следобеди. В замяна обаче в продължение на години не слушах Моцарт, откакто си внуших идеята, че Моцарт не съществува, защото когато е добър, той е Бетовен, а когато е лош, е Хайдн.

Прочетете повече по-малко

Творбата на Антоан дьо Сент-Екзюпери „Цитадела“ има формата на роман, но събитийността в него е само канава, върху която са изложени всички негови възгледи за човешкото битие, житейски, етически и естетически. В него говори синът на голям владетел, научен и приел наученото и наследеното от баща си. Мястото на действието е африканската пустиня, където авторът е прекарал много време, наблюдавайки живота там. Целият текст звучи библейски, но за разлика от Библията е изпълнен с всякакви битови подробности и реплики, които приобщават читателя към живота във всекидневието. Може да бъде приет като съчетание между роман и философско произведение.

Прочетете повече по-малко

"Сто години самота“ не е обикновен роман. Това е роман паметник на рода Буендия, който обхваща 100, 200 или повече години (вие решете колко) от създаването както на него, така и на легендарното селище Макондо, което обитава, до неговия край. Не е възможно да се опише това произведение в няколко реда. Книгата е пълна със събития, житейски и обществени случки, страсти и подробности. Героите в нея са много и поведението им е най-разнообразно. Има и много хумор, както и много прочути изречения, които ще останат завинаги в световната литература, заедно с целия роман. В него е и Хосе Аркадио Буендия, който се опитва да направи с дагеротип снимка на Господ, и Ремедиос красивата, която чак мирише на любов, но от личността й Природата е изрязала напълно любовта и секса, и всепомитащата страст между Амаранта Урсула и Аурелиано, и още много неща. Въобще това е книга за нещо много голямо от неговото начало до края му.Романът е много жизнен, но не е жизнерадостен, и е много красив, но не е сладникав.

Прочетете повече по-малко