Литературата може да компенсира неохотното мълчание на историците, както и изкривените исторически интерпретации. Може го, когато го прави с талант, замах, проникновеност и пределна честност. След „Поразените“ Теодора Димова доказва това и с новия си роман „Всичко, което се случва“, чийто фокус е съдбата на евреите и в България, и в Европа по времето на Втората световна война. И да, романът казва много за миналото, нюансира исторически факти и съдби, но го осъществява по начин, който не просто е присъщ на фикцията, а който е запазената марка на романовото писане на Теодора Димова – с безпощадно проникване в психиката, с разголване на съвестта, с непримиримост към себезалъгването.
„Всичко, което се случва“ е голям роман не само за света от вчера, но и за днешния, в който оголеното човешко състояние продължава да се нуждае от защитата на морала, прошката и любовта.
проф. Амелия Личева
Тази книга, смятам, няма аналог в съвременната ни литература. Тя е най-силна в своето нравствено послание, съчетано с психологическия разрез на редица човешки съдби, видени в гранични и трагични обстоятелства. С документална прецизност и емоционална съпричастност авторката реконструира едно жестоко и мрачно време – 1940–1943 г., когато е гласуван и задействан мракобесният Закон за защита на нацията; време, в което истинският герой (прототип на реална личност – Димитър Пешев), осуетил депортацията на българските евреи в лагерите на смъртта, е низвергнат и наказан от своите съпартийци като предател. Но Теодора Димова сякаш игнорира всякакъв героизъм. Тъкмо наопаки – на моменти, много моменти, властват страхът, песимизмът, отчаянието, видени както през очите на жертвите, така и проектирани в съзнанието на този, който има куража да се опълчи срещу унищожението на своите еврейски съграждани. По-късно пак същият, спасилият толкова хиляди животи, е обявен за фашист и превърнат в „бивш човек“. Осъден от т.нар. Народен съд, унизен и лишен, както сам признава, от каквото и да било бъдеще в комунистическото общество, в дните на своето „доизживяване“ той разнищва своята същност, а безкомпромисната му вътрешна изповед е доуплътнена от още и още саморазкрития – личностно-интимни и социо-психологичеки – на прекрасно изваяните женски образи.
Алберт Бенбасат
