От зората на цивилизацията хората воюват – за територия, за власт, за ресурси, за слава, за идеи, за вяра.
От Херодот, през Сун Дзъ и Макиавели, до Карл фон Клаузевиц и Базил Лидъл Харт великите умове на всяка епоха неуморно търсят разковничето за успешната война. А то е скрито в правилния прочит на историята. Ала историята се пише от победителите и увенчава имената им – Ханибал, Александър Македонски, Наполеон... Затова нека се вгледаме в знаменателните битки и сражения: някои са легендарни – шепа хора разгромяват многочислена армия; други са поучителни – цяла война е изгубена заради фатално забавяне; трети са въпрос на шанс – брилянтна стратегия отстъпва пред обикновена хитрост.
На 25 септември 1396 г. край стените на крайдунавската крепост Никопол се разиграва един от най-мащабните и съдбоносни сблъсъци в историята на средновековна Европа. Огромна коалиционна армия, събрала цвета на залязващото европейско рицарство, се изправя срещу устрема на Османската империя под предводителството на султан Баязид I. Зад кулисите на кръстоносния поход обаче е скрит истинският механизъм в политиката на участващите кралски дворове, довел до драматичната епопея край Никопол и съпътстващите военни сблъсъци при Видин и Оряхово.
Последвалата грандиозна драма маркира края на средновековната ни държавност и укрепва османското господство на Балканите за столетия напред. За рицарите от Свещената Римска империя това е първият сериозен сблъсък с османците, но далеч не е последният.
Конфликтите на Европа с Османската империя продължават до самия край на XVIII век и пренареждат трайно геополитическата карта на целия континент.
