Първа книга от завладяващата вампирска поредица на Ришел Мийд
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири - тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир”. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо...
Надникнете в началото на историята за неповторимата академия „Св. Владимир“
Глава 2
Въпреки че от все сърце го ненавиждах, не можех да отрека, че Дмитрий Бел-еди-кой-си беше адски умен тип. След като ни отведоха до летището и натовариха на частния самолет на Академията, му бе достатъчен само един поглед към нас двете, докато си шепнехме, за да се разпореди веднага да ни разделят.
– Не им позволявайте да си говорят – предупреди той пазителите, които ни ескортираха до задната част на самолета. – Ако останат без надзор само за пет минути, веднага ще измислят план за бягство.
Изгледах го надменно и се отдалечих назад по пътеката.
Макар и той да не го знаеше, ние вече бяхме обмислили план за бягство.
Както се очертаваше засега, нещата хич не изглеждаха добре за нас. След като се озовахме във въздуха, шансовете ни за бягство рязко спаднаха. Дори и да се случеше някое чудо, да речем, аз някак си да съумея да се справя с всичките десетина пазители, пак щеше да остане проблемът с измъкването от самолета. Предполагах, че на борда има парашути, но беше малко вероятно да оцелеем, дори и да успеех да се оправя с някой от тях, тъй като, доколкото виждах през илюминатора, щяхме да се приземим някъде сред Скалистите планини.
Не, нямаше начин да се измъкнем от този проклет самолет, докато не кацнем нейде сред затънтените гори в Монтана. Следователно трябваше да измисля нещо друго, за да преодолея магическите стражи на Академията, както и пазителите, които бяха поне десетина пъти повече. Да бе. Нищо и никакъв проблем.
Въпреки че Лиса седеше отпред с руснака, страхът ѝ ме обливаше на вълни, бумтеше в слепоочията ми като удари с чук.
Загрижеността ми за нея измести яростта ми. Не биваше да я върнат там, не и на онова място. Питах се дали Дмитрий би се поколебал, ако можеше да почувства това, което чувствах аз, и ако знаеше това, което знаех аз. Вероятно не. Пък и никак не му пукаше.
В този миг емоциите на Лиса се усилиха толкова много, че изпитах объркващото усещане, че седя на мястото ѝ – сякаш се бях вмъкнала под кожата ѝ. Понякога се случваше и без никакво предупреждение, все едно че тя ме всмукваше в главата си. Високата фигура на Дмитрий се извисяваше до мен, а моята ръка – всъщност нейната ръка – стискаше бутилка с минерална вода. Той се наведе напред, за да вземе нещо, при което се видяха шест символа, татуирани отзад на врата му: Х-образно преплетени мълнии. По един символ за всеки убит от него стригой. Над тях се виеше усукана крива, нещо като змия, която символизираше статута му на пазител. Клетвеният знак.
