Издателство Библиотека България

Недовършените сънища на Биляна Гецова обещават надежда и разказват за безкрайност, такава, каквато носи и повтаряемостта на сезоните в дните ни. Кръговратът е необратим и винаги е сигурно, че „ще бъде пролет“, утрото е неотменимо, седмиците винаги имат събота, а после и неделя, дни, в които да поспрем в себе си. „Мъничко време“, в което да обичаме. Мигове за споделяне. На топлина, дом, котешки стъпки, уют…В шеметната скорост на дните ни, една такава топла като дом книга, ни кани да спрем на страниците ѝ, за да ни сервира „нескафе с мляко“, придружено от „аромат на филийки“ и ни припомня, че времето за нас, хората, е това, с което изпълваме дните си. И най-добре е да е с обич.Оставяйте нарочно сънищата си недовършени, ни казва Биляна Гецова с топлината на своята поезия. За да има винаги още един любим човек, едно лято и една магична нощ за очакване. И утро, заискряващо след нея.Ива Спиридонова, редактор Във втората поетична колекция, която Биляна Гецова предлага на своите читатели, а именно „Имам толкова недовършени сънища“, продължава снежната приказка, която по най-вълшебен в простотата си начин отстъпва място пред красотата и силата на останалите сезони.Тя предлага билет за „навън“, където се разполага най-дългото утро, в което първите думи произнасят непозналите жаждата цветя, където слънчевите зайчета крият хладните спомени в полета си. Вдишвайки от сутринта с пълни гърди, се издига порасналото слънце и все повече във въздуха заухава на липа, светлосиньото небе намигва към всеки широко отворен прозорец, от който се разбягват тишините и мрачните одежди.Къкрят чайниците и рисуват с пара между дърветата, бурканчето с мармалад е загубило капачката си, дъждът се придвижва плахо превит, всяко листенце е обърната лодка, а в локвите се отразява юни. Намаслени корички и черешови дни падат в обятията на ненаситния детски поглед, времето изчезва от циферблатите, всичко е зад пръски от вода, картина е дъгата, улиците са в музика.А когато градушката прибере слънцето, птиците поемат маршрутите си и меланхолията оцапа първия лист от книгата, тогава любовта идва от топлото. За да стопли съня, за да не чака края, за да предложи вино и две чаши, за да остане и бурята вдъхновение. Тогава отново някой започва да рисува със сняг летния бяг, тогава звукът се превръща в алегро, в стакато, отново мирише на откъснати липови цветове, снегът рисува очи, после още едни, после добавя и малко момиче и топло става и в най-мразовитите дни. Така минават дванайсетте месеца, дано догодина позволите да добавим и куче.Най-уханната книга, която ще стопли вашия февруари и ще ви позволи да добавите още мечти. В своите месеци.Симеон Аспарухов

Прочетете повече по-малко

Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата. В тази книга думите имат тръни, детството е пришито с кръпки от спомени към настоящето на „сладкия хляб“, а любимите хора са „дъга, тишина и посока“.Цвета пише стихове, родени в тъга или от обич и в тях е светло от пречистващата сила на болката. Но онази, която ни извисява до високото на смисъла. Светът ѝ е разказ за живота – цял, завършен, несъвършен… човешки. Остава само да го видите през палитрата на нейния талант. А тя владее цветовете на истината.Ива Спиридонова

Прочетете повече по-малко

Поетичните експерименти на Борис Мархолев заслужават вниманието на читателя не само поради опитното боравене със сонетната архитектоника – все пак авторът е един от отличните преводачи на Шекспировите сонети и на английска поезия изобщо. В неговите „66 сонета“ идейните послания следват естественото развитие на жанра в европейския контекст – от обожествяване на непристъпната любима през еротично наслаждение от постигнатата близост, налице е и стремежът към висшето благоволение на музата от страна на недостойния, земен, по човешки грешен, но всеотдайно верен ѝ поет. В естетическо отношение той отлично представя и развива задължителните сонетни образи, като добавя и свои, съвременни характеристики, диалогизиращи с епохата на постмодерната поезия в европейската литература. Зорница Джоринска, редактор

Прочетете повече по-малко

„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си. Празновремието е това, което пропускаме в надпреварата си с времето, незапълнените пространства на битието ни. След всяко стихотворение читателят ще усети как всъщност стих след стих авторката пълни затлачените ручейчета на любовта, болката, недоволството и надеждата, за да потекат те във вените на всеки един от нас. Защото вселената не търпи празно пространство, само чака някой да го подреди и да отвори вратите му за всеки, който има жажда за живот. Влезте, ще се намерите!Маргарита Петкова, редактор

Прочетете повече по-малко

За да можеш да погледнеш от високото на небето, трябва да имаш честни и чисти очи. Детски. И едновременно с това да си натрупал толкова мъдрост, че да успееш да я сведеш до простичкото човешко обичане. И безкрайна доброта, с която да поискаш обичта да се случи и на ближния. Рада Асенова има всичко това и още нещо – думите, с които пише своите светли приказки за доброто. И репортажите си за звездните празници там горе, на небето. Седмото.Ива СпиридоноваТази книга е кислород. Буквално! Дишането е не просто процес и функция на организма, а начин, чрез който се възприемат историите на Рада Асенова. Истории са – действителни и биографични, но не разобличаващи личността или литературния образ, а огледални. Рикошет от точни и очаквани думи. „Репортажът“ разкрива теми, в които всички ние се намираме, мислим за тях непрекъснато, стараем се да дадем своя принос в тях и в никакъв случай не сме безразлични, единствено леко уплашени. Авторката разговаря с читателя във всяко стихотворение, всяко следващо отваря нова врата, представляваща продължение на диалога ни в предходното, с условието, че можем да се върнем винаги и малко назад. Редовете не бива да се щурмуват, защото в тях лежат въпроси, чиито отговори ние ще дадем, преосмисляйки собствения си живот. В него е цветно, има огнище, пътища и завои, има зима, и птици, звезди, море, любов и молитви… Всичко, което се намира под едно небе е познато и близко, очакване, сбъдване, изживяване – то стои и наблюдава как се справяме и колко още можем. Защото оттам идваме и там се връщаме. Точно така. На седмото небе. Заслужен кръговрат и прегръдка от вселената. Рада Асенова вярва в това, аз също. И не сме сами.Симеон Аспарухов

Прочетете повече по-малко

„За него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв – невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетата, която е сграбчила ежедневието ни. Защото знае кое е по-важно за него – да бъде съпруг, баща, приятел. А поет в света на другите. А как бих искал всъщност да го видим повече хора, за да му се усмихнем, за да му благодарим. За да поздравим автора, а да не притесняваме човека. За да поговорим за езика на философията, която той смело демонстрира в книгата си „Три стръкчета нежност“.Притеглящо и запомнящо се заглавие, зад което като нанизи се движат думите, с които е разказал за младостта и нейните пориви, възходи и падения, чрез очите на големия човек. Същият, чиито очи гледат обаче назад и вадят спомените с болка и ги обличат в мъдрост и прозрение. И тъкмо заради това е невъзможно да бъде поставена пауза, да намерим мястото, където да отдъхнем и да помислим.Невъзможно е да отворим книгата и да спрем за малко, за да погледнем през прозореца, защото самата тя е прозорец – към онова, което всички сме имали, губили, постигали, онова, което е давало криле на всеки от нас, но и задавяло неведнъж. Любовта не е миг, любовта не е спомен за мига, тя съществува дори тогава, когато мислим, че я няма. Може да бъде разказана от всеки, но е важно кога. Александър Хикс говори за нея навреме. А кой е той? Така и не разбрах, но помня любовта в книгата му.“Симеон Аспарухов, редактор

Прочетете повече по-малко

ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПРОЧИТИма такива любови! И… слава Богу! Предпоследната ми я причини Красимира Макавеева. От първото прочетено стихотворение, което ме блъсна челно. А това, което взаимно си причинихме като редактор и автор покрай тази книга, не ми се е случвало от години. Тези редове може да са отредени за сериозна литературна критика, но аз няма да пожелавам на авторката бъдещи творчески успехи. Ще ù поднеса моите съболезнования. Защото Поезията е болезнено мероприятие. А за нея е твърде късно да се върне на изходното здравословно положение. Дано да ù стигнат сърцата, за да износи тази поезия. И… дано твоите сърца да са достатъчни, Читателю, защото независимо дали ще си „безумен“ или „бездумен“ – няколко сърца ще ти трябват.Камелия Кондова, редактор

Прочетете повече по-малко

Независимо дали Вегас, Хавай или Хавана. Декорът не винаги е място. Понякога тук и сега е невидимо, усеща се само отвътре. Неизбежно е да не си представяме фетиши, сцени, бойни полета, картинни платна, начала и завършеци, но не те диктуват ритъма на живота. Те носят свят от черно до бяло. Такава е правдата на дявола – „влачим сенките със себе си“. А цветът е в човека. Ако знае как да обича. И неизбежното преоткриване е да обикнеш отново, в празнотата на настоящето. Само така може да падне завесата, скрила онова, което мислим за чуждо клише – че любовта чака на една ръка разстояние, че цял живот е пред очите ни, че ние я отдалечаваме, извървявайки ненужно много стъпки по чужди улици, високи стълбища и стръмни нанадолнища. Които обаче ни отдалечават от днес с теб, от днес до теб, от днес в теб. Отдалечават ни от тази любов въпреки и преди всичко, отвъд мястото, времето, извън тялото, дори любовта – некрасивата, отричаната, „две сходни части/на сбъркано цяло“. Тази, която не е пропаганда, а която ни кара да се чувстваме като малки богове.Настоящето не е ад, но бихме могли да го превърнем в такъв мизансцен, ако не различим всяко свое камъче в него „по пътя към вечното лято“. Настоящето е „с теб да се шляем до края на пътя, / и да попиташ: /„Оттук накъде?“Симеон Аспарухов, издател

Прочетете повече по-малко

Това малко книжно тяло е големият творчески дебют на арх. Иваномир Цанков – стихосбирка, с която той уверено прекрачва прага на поетичното пространство, където последна и най-вярна оценка дава единствено времето. В този шарен калейдоскоп от теми, образи, герои и фрагменти от пъзела на човешкия живот са събрани и ветровитото детско хвърчило, и „книжките с най-хубавите приказки“, и китарата, която „ще се наплаче“ и кучето, „ненаучено на „Дръж!“ и „Донеси го!“. Там живеят неговите „чудаци“: клошарят от „махленския канал“, „непоправимите каръци“, рибарят с прокъсаната мрежа, художникът с пейзажа, самотният мъж от бара, босоногата Фея, както и героят, „който не успях да бъда“. Там има златни залези, графитени клони, слънчогледови надежди, разцъфнали пролети и закъснели срещи. На „празен бряг“ стоят следи от „лятно минало“ с вкус от „устните на късните момичета“, целувани от „оркестрите без имена последни“. И ехото „Оставаме, оставаме, оставаме…“ .Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“. С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.Ива Спиридонова, редактор

Прочетете повече по-малко

Умишлено се наех да напиша няколко изречения за стихосбирката на Евелина Митрева, след като читателят е затворил и последната страница. Предговорите понякога подлъгват. Насочват вниманието в нещо, което може да не ги оправдае. Думите на Евелина трябва да бъдат прочетени насаме, непредубедено, за да бъдат преосмислени и да легнат на точното си място в съзнанието или подсъзнанието на този, който е отворил сетивата си за тях. Дали ще ви хареса Злата Вещица, дали ще се съгласите с авторката, че в морето на живота всеки е кормчия на собствената си съдба, че вълните трябва да се преодоляват, когато са високи, а не да се давиш в плиткото, сред калта, която може да е уютна, но ти зацапва стъклото, през което гледаш на света и на себе си, че удобството да живееш в хотел се заплаща с липса на място под слънцето, но любовта е най-тленното и най-безсмъртното нещо в живота ни, стига да я опазиш от скуката и да имаш сили да си тръгнеш навреме, ще решите вие. Евелина Митрева дава своите отговори. Надявам се да се припознаете в тях. Поне в един. Това ще е напълно достатъчно. Защото зад реброто винаги стои сърцето.Маргарита Петкова, редактор

Прочетете повече по-малко

Плахостта и нетърпението от първата стихосбирка тук вече се превръщат в една завоювана територия, която Даниела Табакова защитава и отстоява пред себе си е пред света. Израстването на поетесата ще зарадва взискателния вкус на читателите, които разбират от истинска поезия, изказана по категоричен начин и със защитено талантливо вдъхновение. Понякога, за да защитиш доброто, е необходимо да вземеш куршум назаем. Даниела Табакова ви го дава.Маргарита Петкова, редактор

Прочетете повече по-малко

„Обратната страна на света“ е книга с различна поезия. Не само рядкост, не просто запомняща се, тя е поетична приказка. Метафорите са нови, оригинални, сложни и дълбоки, образите са ярки, символите удрят със смисъла си, а едно от най-ценните неща сред страниците ѝ са неологизмите, характерни за езика на автора и толкова ценни за езика изобщо. Отворете тези страници и сами ще откриете думи, които няма да срещнете никъде другаде. Моята любима дума е „съньове“, такива са и текстовете в стихосбирката – красиви, страшни, вълшебни, вълнуващи пътешествия в един друг свят.Докато работех над тази поетична колекция наистина неусетно се оказах в една приказка без начало и край. Срещнах се с дракони, демони, златни рибки, ефирни образи, слушах музика, четох писма, пребродих вселени, бях в седем стаи, в дворци, сезони, на дъното на реки... И останах по-богата.Ива Спиридонова, редактор

Прочетете повече по-малко

Бривидо Всяка брънка, извивка, камера на сърцата ни се взриви.Ти си цялото време по вътрешните ми страни.Ти си през цялото време, което изтича през пръстите,светът в миниатюра си ти. Аз съм с прекрасната надежда за стрелката,стрелката, която не чувства природасъс същата лекота,с която ме гори светлината ти. Случи се да се приближим до парапета,оголихме се до най-елементарната подробност,сгънахме се по необходимост.Александрина Валенти "Александрина Валенти прелиства времето напред и назад, встрани и вдясно. И без да иска, си играе с посоките на времето без да се притеснява от часовата разлика. Изобщо. С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките ѝ форми. Без изключение." Елин Рахнев, редактор "B поезията на Александрина Валенти Brivido е начин на дишане, тръпката замества пулса и напомня на сърцето, че е живо. След дебютната си стихосбирка Амаркорд, Валенти израства в своето писане без да губи идентичност, без да се отдалечава твърде много от морето, италианската култура и световъзприемане, както и от усещането за безвремието на обичането и вярата, че изкуството е истинската вечност. Brivido е силно концептуална и наситено емоционална поетична книга, в която няма нищо излишно и въпреки това светът е нарисуван до последната запетая, до следващото многоточие, защото никога не свършва. Точно както в теб завинаги живее и тръпката към някого или нещо. Точно както любовта." Ива Спиридонова

Прочетете повече по-малко

„Избърсах потта, избила по лицето ми и отворих още по-широко очи, за да им попреча да се затворят. Бях на крак вече повече от двайсет и четири часа и не бях сигурна колко още ще издържа. Помещението преливаше от злокобни стонове. Въздухът беше горещ и спа́рен. Острата миризма на болна човешка плът се врязваше направо в мозъка ми. Бавно и методично отнемаше способността ми за трезва преценка. Умората също не беше за подценяване. Непрестанното обикаляне между пациентите ме бе изцедило. Смяна на системи и подлоги, инжекции, даване на лекарства, компреси, мерене на температура… Списъкът беше дълъг и се повтаряше през някакъв интервал от време. Маларията бе поразила сериозна част от населението на Кумого. Аз и още двама мои състуденти се бяхме озовали в дълбините на Африка, с доброто намерение да се включим към малобройния лекарски екип и да помогнем на нуждаещите се.“ Из „Повече от това“, Иви Атанасова

Прочетете повече по-малко

"Разказите на Мира Папо приличат на поеми. На задъхани, дълги стихотворения. Тоест - в тях има музика. Обикновено разказите разказват случка. Нейните по-скоро описват вълнение. Така приказно фантастични са, че героите понякога политат и островръхите им обувки се реят пред очите на околните.Виждали ли сте кутията за богатства на момиче с фантазия? Ето така изглежда този сборник - като кутия за богатства: всякакви скъпоценности, които докосват сърцето. Богатство не е това, което можеш да сложиш в джоба си, а това, което ще накара сърцето ти да бие учестено. Любовта, значи, е богатство. Е, в книгата на Мира има много от това богатство. То искрѝ. Понякога любовта е грешна. Понякога просто е сътворена във фантазията. Но кога ли любовта е грешна? Никога - това е отговорът на Мира. Или поне аз така го усетих. И тъгата е богатство - тя също е вътре - неописуема, тъмна, като измъкната от дъното на някакъв друг свят... но също е нужна. Тя е тъмносиньото, на чийто фон златото на любовта блести по-силно.Мира Папо е майстор не на историите, а майстор на мелодиите. Тя повтаря цели пасажи, за да получи този прекрасен ефект на рефрена, точно като в любимите песни. Четейки, човек започва да си тананика. Също така, приличат на картини тези разкази. На тези картини, в които с една осъзната и борбена наивност художникът е положил предимно ярки цветове и често има не едно, а няколко слънца. Мира Папо е страстен писател. И честен писател. А за мен това означава едно: тя е добър писател."Калин Терзийски

Прочетете повече по-малко

„В сянката на ядрото“ е роман, който разкрива реалната същност на обикновени хора, случайно попаднали в една от най-мащабните трансформации на общественото устройство на света. „Ядрото“ е тайна организация, която активира рестарт на световната икономическа система. Този рестарт променя цялостната структура на обществено устройство по света. В книгата се преплитат взаимоотношения между различни по същност хора и любовните им истории и се представя идеята за това как отделните човешки съдби могат да намерят общ обединител за постигане на голяма цел. Николай Ников

Прочетете повече по-малко

Алекс Цонков, с творчески псевдоним Lostov, пише активно от 2015-та година. Чувства се в свои води, когато пише в остросюжетни жанрове като фантастика, фентъзи, трилър, мистерии, хорър, но също и в рамките на реализма, който овкусява с щипка от вече споменатите. Над 20 негови разказа са публикувани в различни сборници, антологии и периодични издания. Носител е на III-та награда от конкурса „Рашко Сугарев“, 2016 г., награда за дебют на Еврокон, 2017 г. и поощрителна награда от конкурса за фантастичен разказ на списание „Осем“, 2018 г.„Играта продължава“ е дебютният му сборник с разкази.

Прочетете повече по-малко

„Живи сенки. Размяна“ е книга със задъхани редове, които с лекота те поставят „на нокти“ и поддържат интереса ти до самия край… а там разбираш, че всъщност това е само началото. Под привидното спокойствие на градчето Ламсток всъщост живеят страшни тайни, странно свързани съдби, опасни пътеки, по които поема и главната героиня, Ема, за да разкрие немислимото, скрило корените си в една призрачна къща. В този роман има много – криминална сюжетна линия, любовна история, мистерия, фентъзи, неочаквани обрати, живи диалози, интересни герои в развитие, последователност и пунктуалност при повествованието… А това само по себе си е сериозна заявка за добра съвременна проза.“Ива Спиридонова, редактор

Прочетете повече по-малко

Спомняте ли си родния град и тихата квартална уличка с хлебопекарницата на ъгъла, цветните кафенета и ателиетата за ръчно изработени бижута, кукли и сувенири? А очите на мама? Или онзи тъжен площад с мрачната камбанария и меланхоличните хора и дървета? Колко спомени всъщност може да побере човешката памет?В дебютната си книга с разкази, наречена „Събирачът на думи”, Десислава Грамадникова успява да приюти дузина спомени, свързани с Пловдив и самобитния квартал „Капана”, с фотографското ѝ студио и някои странни негови посетители, а дори и с онзи „залив на сирените” – колкото въображаем, толкова и истински. Успява да ги съхрани непокътнати от течащото време, като онзи часовник с избелял циферблат в „Къща за снимки”, показващ незнайно откога осем часа и единайсет минути. Но не само това. Тя, като истински „събирач на думи”, сътворява от своите спомени изящни късчета живот – понякога топли и вдъхновяващи, друг път – мрачни и плашещи. Събирач на спомени или умел въжеиграч, балансиращ по въображаемото въже между камбанарията и балкона на сеньорита Моралес – това за мен е разказвачът Десислава Грамадникова. Защото, както споделя в един разговор американският психолог Даниел Гилбърт: „Използваме очите си, за да погледнем в космоса, а въображението си – да погледнем във времето.”Разкази се пишат трудно, още повече кратки – такива, каквито ще прочетем в настоящия сборник. Това е така, защото трябва с малко думи и много въображение да приковеш вниманието на читателя, да го развълнуваш и да го накараш да преживее цял един живот в рамките на няколко минути и три-четири страници. Но фотографското око на Десислава успява да се справи с тази трудна задача, ползвайки думите за проявител на запечатания в лентата на съзнанието ѝ или родения пред обектива на въображението ѝ свят.Тази интересна дебютна книга всъщност ни представя двайсет и три разказа, в които се срещаме с първата голяма любов, скътана в сърцевината на една манастирска ябълка, разтърсва ни историята на един писател, черпещ вдъхновение от смъртта на другите и за финал ще ни подканя да мушнем пръсти в болничния халат на Илай, за да открием там, грижливо прибрана, думата ЖИВОТ. Да, защото всичко това са късчета от нашия живот, събрани и разказани с толкова любов от Десислава Грамадникова. И тогава, съвсем естествено, идва въпросът: „Колко струва една любов, една обикновена любов?” Авторката отговаря съвсем конкретно в един от разказите си – „Обикновената любов струва точно осемнайсет лева и седемдесет и седем стотинки, на доставна цена. А после… после вие ще си я направите безценна.” Да, безценността на любовта идва от безкрайната стойност на нашите спомени, спомени, които събираме през целия си живот. „Работа, като всяка друга.”Насладете се на историите от тази книга, прочетете ги така, както Десислава ги е сътворила и подредила – в този или в разбъркан ред, и ги преживейте така, както вие ги усетите – с вашите думи и чрез вашите спомени. Та нали това е най-ценното в четенето – да погледнем живота такъв, какъвто го обичаме. Тео Буковски, рецензент

Прочетете повече по-малко

Сборникът „Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица“ намира деликатна емоционална нишка към различни типове умствена нагласа, валидизира любовта като извечно спасение за индивида и за общността. С интересните си истории книгата отдава почит и на събития и образи от българската национална памет и за пореден път свидетелства за проникновеността и чувствителността на Весела Люцканова – писател с исторически познания и неизменен талант да разказва така сърдечно и заразително, че да не можем да оставим сборника, докато не затворим и последната страница. А след това да установим, че сме започнали свой диалог с любим герой или сме се разпознали като персонажи от вълнуващите й истории.Владимир Зарев

Прочетете повече по-малко

Ако си добър разказвач, с няколко щрихи можеш да разкажеш цял един живот, с шепа думи да създадеш портрет на герой, толкова дълбок, че влезеш ли веднъж зад чертите му, да не успееш да го забравиш никога или история, толкава истинска, че читателят да се преоткрие в нея. Ако си добър разказвач, можеш да рисуваш светове с няколко изречения или да уловиш състояния сред скрития смисъл, във въздуха и свободата между думите. Георги Христов прави точно това – той е художник и фотограф на реалността. Едновременно, но боравещ със слово. Стегнат, репортажен, със силен емоционален заряд, разпознаваем стил – това ще откриете в този сборник. Разкази за нашата, българската реалност, такава каквато е била и каквато е, а може би и такава, каквато ще бъде и след нас. Картини от бързеите на живота, непрестанно течащ към хоризонта на безкрайното житейско море, яростен и мътен като река, чието вечно движение е символ на надеждата. Не стойте на бреговете, хвърлете се в дълбокото, ако можете да плувате, така както и да живеете, и поемете по течението или срещу него, но винаги във водите на „Мътната река на надеждата“.Ива Спиридонова, редактор

Прочетете повече по-малко

Тази книга има пулс. Жива е, пътува през географиите на телата, по посоките на душите, след стрелките по гарите, в сезоните на сърцата ни. Спира се на някоя улица в Париж, пресича Сена, лети със самолет, пуска хартиени лодки, свързва дъждовните площади със западния бряг и Женския пазар, пътува през времето по реката на Сидхарта… Остра е като систола – пуска бримки по пуловерите, с които обличаме премръзналите си чувства и по чаршафите, под които крием греховете и истините си. Дълбока е като диастола, като пропадане в осъзнаването, че нищо не е вечно, най-малко биенето на сърцето и като дланта, в която лежат стрелките – остатъци от времето.На тези страници Роуз Траян говори на много езици и знае, че ще бъде разбрана от всеки, който все още има пулс. Тя самата е гражданин на света и сякаш е логично текстовете ѝ да говорят на различни световни езици. Но не за да ни разделят, а да ни съберат, за да постигнем разбиране и отвъд думите. Нещо повече – пишейки, тя сякаш снима своите филми, а всеки неин текст е нова и нова лента, прожектирана на белия екран на страниците от тази книга. Заслушайте се, вгледайте се и ще разберете.С „Пулс“ Роуз прави и още нещо – навлиза смело в полето на интертекстуалността, за да си поговори с едни от най-големите умове в литературната ни история. Въпрос на смелост и мъдрост. Тя влиза в диалог по вечните човешки теми с тях, с нас, със своите любими хора… Превеждаме любовта на есперанто. Говорим си на езика на сърцето. Защото още бие.А всъщност не е ли самото слово пулс самó по себе си? Пулс от думи. Шумът от сърцето на историята. Непрекъсващ текст, преминаващ през времето и пространството. И през нас самите.Ние сме „Пулс“. Влезте в нейния ритъм. Ива Спиридонова, редактор

Прочетете повече по-малко