Издателство Аквариус

0.0

Прочетете повече по-малко

Чета тези стихове през меланхолния опит на ежедневието и чувствителността на изтичащото време. През характерната за Венелин Бараков почит към живота с приковаваща конкретика. Пътят и извървяването му: думите сега са за след това. Йорданка Белева Търпението да гледаш как сянката на ежедневието постепенно се удължава и се превръща в памет, а сянката на паметта преминава отвъд – това е поетиката на делничния стоицизъм, който пронизва стиховете на Венелин Бараков. Светлината от изгрев до залез. И след това. Петър Чухов

Прочетете повече по-малко

ще дойде време на прозрачностот малки ще се учим какпрез кожата да се четемда се разбираме до дънона първозданния езикна тишинатасега все още сме криворазбрани бастионина лична правота на майчиния си език

Прочетете повече по-малко

Биньо Иванов (1939 - 1998) е български поет, автор на радиопиеси и сценарии за радиопредавания. Негови стихотворения са превеждани и публикувани в антологии и литературни издания в Германия, Полша, САЩ, Унгария и др. Има редица стихосбирки, сред които Природи и Часът на участта.Трайните неща от поетическото наследство на един голям български поет на XX век, стихотворенията без дата, стихотворенията, които живеят извън времето на създаването си. Избрани според афинитета, проницателността и естетическия критерий на наш съвременник със съизмерима творческа биография, и представени ни в книга, в своя книга на другия, която да продължи да расте срещу забравата, и в която поетът за поета е както за себе си, за повече от себе си. Заради онези поетически образци от родната ни литература, непълна без тях, както непълен би бил народът без техните автори. Заради приближаването на по-младите поколения до тези образци, до непреходното им настояще.От издателя

Прочетете повече по-малко

0.0

Прочетете повече по-малко

Докато празнува сам Бъдни вечер, пие кафе и коняк, 55-годишният професор Андершен се приближава до прозореца и става неволен свидетел на убийство в отсрещната сграда. „Трябва да се обадя в полицията - мисли си натрапливо той. – Трябва да се обадя в полицията.“ Но не го прави. Отива до телефона и не вдига слушалката, споходен изведнъж от усещането, че не е в състояние да влезе в ролята на изобличител. И докато той се впуска в разсъждения, взема решения и не ги изпълнява, упреква се за действията и бездействията си, пред читателя се разкрива тайната на романа. Но в разкриването на убийството ли е тя? Имало ли е убийство изобщо? Възможно ли е цялата интрига да е резултат от измама на възприятието или от някакво противоречие в историята на самия герой? Къде е границата между реалността и фикцията в неговото съзнание, между факта и интерпретацията, между чувството за вина и чувството за отговорност? Ходещ парадокс ли е професор Андершен, или е олицетворение на обикновеното състояние на човека в свят, белязан от кризата на модерното мислене и празните ценности.

Прочетете повече по-малко

0.0

Прочетете повече по-малко

Пет пари не даваше. Не му пукаше за нищо. Пилееше живота си, съзерцавайки го, докато времето изтичаше, а с него и младостта, и Сингер не си мръдна пръста, за да задържи завидното младежко състояние и да му се наслади. Той беше безхарактерен мислител, лишен от идентичност отрицател на живота, съвършено негативен дух, който съзерцаваше всичко по някакъв едва ли не самообезличаващ се начин. Оставяше се да се носи по течението с такова безразличие, че то му вдъхваше спасително чувство за свобода или независимост. Той беше анонимен и непрактичен скитник по житейския друм, вървеше приведен, забил поглед в земята, посред пролетта на своя живот, година след година.„Т. Сингер“ е повече от незабележителна житейска история, упражнение по наративен минимализъм в контраст с дразнещо подробен педантизъм, характерологично изследване, без амбиция за драматичност или епичност. Книгата е биография, която се ограничава само между 34-ата и петдесетте години на протагониста, профилиране на герой, в който няма нищо героично и който в крайна сметка не претърпява изискваната по всички романови критерии промяна, въпреки събитията, случващи се в живота му. Как е възможно тогава тази скромна книга да носи дълбочината на голямата литература, а името на Сингер да се превърне в епоним?Даг Сулста, роден през 1941 г., норвежки прозаик, драматург, майстор на късия разказ, есеист, автор на 30 книги, от които 19 романа. Освен трикратен носител на най-голямата норвежка литературна награда „Браге“, връчвана ежегодно от Асоциацията на норвежките писатели, и трикратен носител на наградата на норвежката литературна критика, включително за романа „Т. Сингер“, писателят е отличен за творчеството си с литературната награда на Северния съвет, наградата „Доблуг“ на Шведската академия и наградата „Гилдендал“.

Прочетете повече по-малко

Оз стигна до извода, че просто всичко е измислица. Всяка система е продукт на въображението. Тая работа с религията, футбола, комунизма.Тази страна поддържаше ред, в който беше много трудно да се вярва (ако изобщо някой вярваше). Въпреки това настояваха, че това е обективната действителност. А всъщност не съществува ред, който не може да бъде заместен от друг. Десетте заповеди можеха да са дванайсет, футболните врати - квадратни, мечтаното равенство между всички - високо ценено различие на отделния. Един съществуващ ред може да се промени, като просто се измисли нов. Имаше човек, по-добър в измислянето от всеки друг.Синът на слънцето обичаше народа си. Толкова силно го обичаше, че го пазеше от седемте смъртни гряха. Предпазваше хората от опасността да се възгордеят, като им спестяваше нуждата да имат собствено мнение. Алчността просто беше невъзможна заради недостига на стоки. Бурканите мармалад и сухото мляко по рафтовете (добре разпределени, за да не изглежда празно) не предизвикваха алчност. Похотта, порочността, гневът и отмъстителността бяха прегрешения само на някои функционери - те се отдаваха на поквара и удоволствия, докато народът праведно се беше отправил към златната мечта на човечеството. Чревоугодничеството беше невъзможно, при положение че основното ястие беше пропагандата. Завистта и зложелателството бяха изключени, в крайна сметка нищо не принадлежеше на никого и всеки имаше каквото и ближният му. Само мързелът не подлежеше на контрол. Мързелът, малодушието и невежеството - тези грехове трудно можеха да се предотвратят.Геният на Карпатите живееше скромно. Онази работа с палата беше само между другото. Можеше и по-малък да излезе, но като имаш заседателна зала, ти трябва и бална. Без съмнение, ако си толкова обичан, имаш нужда и от безброй стаи за гости. Ако си женен, но и държиш на независимостта си, добре е да разполагаш с две отделни стълбища. А когато човек обича народа си, то обича и изкуството му и са му необходими архиви, изложбени зали, театрален салон. Колко хубаво, че от време на време капиталистите бяха склонни да разменят пари срещу религиозни артефакти.Вождът се интересуваше от изкуство. Беше чувствителен, задълбочен, състрадателен, толерантен. Беше човек на думата и делото, държеше на семейството. Какво по-логично тогава да раздаде всички важни постове на членове на семейството си? И защото очевидно обичаше народа си, му позволяваше да го боготвори на всякакви плакати и картини. Единствената благодарност, която очакваше, бяха децата. Жени, които се опитваха да направят аборт, влизаха в затвора, получеха ли инфекция вследствие непозволено прекъсване на бременността, нямаха право на лечение. Който обича и иска да има наследници, трябва да бъде строг, тази неумолимост показа на Оз колко незначителни са за лидера на страната, в която бе принуден да живее, неговите поданици. Който оставя другите да страдат, навярно не цени особено себе си, но това размишление не беше достатъчно обяснение за смъртта на майка му.Титанът имаше нужда от титанка. Обикновено момиче от предградията не би било подходящо. Трябваше да е научна работничка от световна величина. Толкова добра в колекционирането на бижута, колкото и в колекционирането на докторски титли. Положението на нацията се обсъждаше в брачното ложе. Оттам прибавяха нещо (нов закон), премахваха нещо (стар закон). И най-хубавото - нищо от това нямаше осезаем ефект! Неговата Елена разбираше от макромолекулни съединения. Колко практично, като се вземе предвид, че в комунизма всички, подобно макромолекулни вещества, по природа са еднакви.Избраният живееше простичко. Не личеше ли скромността му най-малкото от това, че за цял живот, още като чирак обущар, се беше отказал от парите? Хората все се оплакваха, че нямало какво да купят. Самият той никога не беше купувал нещо от магазин. В крайна сметка партията се грижеше за него. Заедно с другарите успяваха да заработят нещо и от продажбата на германци, които в книжата на "Секуритате", за негово забавление, фигурираха с кодовото име "pădureni" (слезли от гората). Това обаче противоречеше на убеждението му - Румъния не е страна за напускане, който е роден тук, трябва да остане тук. Всички националности се зачитаха и имаха равни права. Като лек за копнежа по далечното беше наредил да окачат в Националния музей в Букурещ карта на света, на която разноцветни маркировки бележеха неговите пътувания.Великият навигатор беше мъдър. Искаше народът му да се гордее със своята роля в историята, да осъзнае уникалната си идентичност. Непонятно защо другите все се бъркаха в курса, който беше поел. Решеше ли да пресуши част от делтата на Дунав, Горбачов се оплакваше. Налагаше ли се заради палата му да изчезне един квартал на Букурещ, ЮНЕСКО веднага повдигаше въпроса. Разчуеше ли се, че иска да заличи незначителния брой от седем хиляди села, да пресели жителите им в специално издигнати за целта, отговарящи на стандартите на времето нови постройки (ключова дума - систематизация), западната преса надаваше вой. Но общо взето го оставяха да действа.В измислената игра на диктатор участваха мнозина. Войници, полицаи, лекари, съдии, надзиратели, журналисти, те никога, при никакви обстоятелства, не биха признали, че редът, в който живеят, е продукт на въображението. А дотогава, знаеше Оз, щеше да има наблюдателници и затвори, обувки с извадени връзки. Щеше да има безсмислени закони и причинено от тях, неоправдано от нищо страдание. Щеше да го има страха, и по-лошо, страха от страха.

Прочетете повече по-малко

Новият роман на Франсоа-Анри Дезерабл е малко бижу от поезия и ирония. Авторът владее много добре езика на изпепеляващата, изтерзаната, невъзможната, изгубевната любов. Без да се лишава от звъната виртуозност на "Някой си господин Пекелни", в тази книга Франсоа-Анри Дезерабл достига до по-голяма дълбочина. Стилистична еквилибристика от висока класа.

Прочетете повече по-малко

Господин Харалд е човекът на гардероба. Той е част от театъра също като завесата, но никой не идва заради него, светлината на прожекmopume е за други. Взима Връхните дрехи на хората, чантите, всичкo, каквото му поверят, и чака финалните аплодисменти, това му е работата. Една Вечер обаче един шлифер остава непотърсен, а в джоба му има пистолет. Господин Харалд отнася пистолета вкъщи, само че: какво ще прави с него? Винаги му е било трудно да се справя с приумиците на света и хората. Но може би ще успее да привлече Вниманието им към някого, който катонего съществува незабелязан: жената, която прелиства нотите за друг и на която се възхищава от разстояние. Трагичният и комичен герой на тази очарователно разказана история е герой на всекидневието, човек в служебна униформа, комуто никой не благодари. И ако не беше литературата, нямаше да знаем какво богатство от мисли и чувства, колко буден живот и болезнен копнеж носи в себе си той.

Прочетете повече по-малко

Когато един от най-близките ти хора се разболява и всичко като че ли започва да се разпада, постижимо ли е изобщо да се овладее и управлява скръбта? Този въпрос, фино вплетен в тъканта на романа, задвижва повествованието и държи крехката му нехронологична структура. Героинята извиква целия си изживян досега живот с хората, сред които израства, от които си отива и при които се връща, опитвайки се да се докосне до най-съкровената им същност. Представени калейдоскопично, но придърпвани от невидима нишка, различните картини, различните истории се събират в обща история и носят облекчение от болката. „Само в проблясъци възприятието ни за света е толкова богато, колкото в детството. Неопетнено от съзнанието за собственото ни Аз – чисто усещане, неотделимо от човека. По-късните ни преживявания са вече нееднозначни, свързват се мигновено с други преживявания и затова са по-малко цялостни. По-малко пълни. И като погледнем назад, това е същината: че всичко в детството е свързано – всяко малко движение сякаш говори в унисон с хиляди други, всичко е една фина мрежа.“

Прочетете повече по-малко

"...силна, завладяваща амалгама от биография и литературно разследване... Ни Гриъфа се отнася с дълбоко разби- ране за празнотите, мълчанията и тайните в живота на жените, а може би книгата й преди всичко разкрива как попиваме онова, което обичаме - дете, любим, поема, - и как то ни променя отвътре навън..."Ню Йорк Таймс „Любовна история, поема, размисъл, заклинание, искряща, красива и вълнуваща книга за хранещата сила на четенето и препрочитането и за това как думите могат да накарат времето да изчезне."Джоузеф О'Конър Страстна, оригинална книга, преизпълнена с лиризъм и копнеж, "Призрак в гърлото" хвърля светлина върху семей- ния живот и майчинството, кamo умело сближава живота на две жени, две майки, отдалечени във времето, но свързани чрез поезията.Лиз Бери

Прочетете повече по-малко

Селва Алмада (р. 1973 г.), един от най-силните гласове в съвременна аржентинска и латиноамериканска литература, впечатлява със своеобразния стил и необичайната си чувствителност още с първия си роман, отличен от ктитиката в родината й като най-добрия за 2012 г., а по-късно получил и наградата за дебют на Единбургския международен фестивал на книгата. С втория си роман писателката е сред финалистите за испанската литературна награда „Тигре Хуан", а с „Не е река", последния от нейната т.н. "мъжка трилогия", е финалист за наградите „Марио Варгас Льоса", 2021 г., и „Международен Букър", 2024 г. Автор е още на сборници с разкази и на книга с публицистиka. Тревожен подобно на пророчески сън, този роман се носи като реката, която тече през него. Тя не е просто тъмна вода, където се ловят гигантски скатове и изчезват мъже. Лаконичният и ekcnpe- сивен стил съобщава голяма част от онова, което Селва Алмада многозначително премълчава. Историята е разказана с елиптични, кратки изречения и в откъси на различни времеви нива, в които вече случилото се и случващото се в момента се движат като в кръг. Пряката реч на героите и речта на разказвача се сливат, така че често не е ясно къде се намираме във времето, кой говори и кой заговаря след него. От една страна, този стилистичен похват ни кара да четем по-бавно, приближавайки повествователната проза до поезията; друга страна, увлича с опияняващия поток на текста в съответствие с централния мотив за реката.

Прочетете повече по-малко

Това е история на човек, оцелял на бойното поле, но изгубил себе си в една война, която продължава да го съпътства и чийто край не означава край на разрухата. Оживелият се е завърнал мъртъв. В него сякаш се надговарят двама мъже. „Кой съм аз всъщност, кой съм аз?" Целият роман е вик на раздвоената му осакатена душа, на нейната болка и обърканост. Поток на съзнанието, докато човекът се бори със своите призраци, монолог в сегашно време подобно на фантастична бурна река: .... тук гореше светът, тук милиони бяха овъглени и обезкървени, тук лежат нашите братя, тук лежи Европа, тук лежи човечеството, тук съм и аз, тук лежа, тук лежи моят живот, тук има гробове, гробове, гробове...". Петер Флам е творческият псевдоним на германския писател и психиатър Ерих Мосе (1891-1963). Новооткрит неотдавна, неговият главен роман „АЗ?“, публикуван през 1926 г. и наречен от тогавашната критика „книжен Вулкан от страсти и страдания“, се завръща при читателите не само като класически образец на експресионизма в литературата. Пронизителната му интонация резонира, уви, и днес с несекващите потресения във всички краища на света.

Прочетете повече по-малко

… трябва да се избавя от себе си, за да виждам. Едно влизане в съвсем ежедневно пространство отприщва поток на мисълта, в който Г.Х., героинята на този роман, започва да потъва във водовъртеж от смисли, времена и идентичности. В това пътуване отпадат оковите на личността, житейските обусловености, фалшивите понятия за себе си и другия, позволявайки й да се приближи до своята същност, а може би и до скритата истина на съществуването си. Тя преминава отвъд илюзията на знанието и излиза духовно преобразена, с променено усещане за реалност и ново разбиране за света, почти неподвластни на човешката възможност за изразяване. Лиспектор поставя читателя в позицията на неназован слушател, към когото Г.Х. се обръща, от когото очаква подкрепа, докато му разказва, и когото накрая, довела го до място на откровение, на свой ред подкрепя.

Прочетете повече по-малко

Войводина и в частност Нови Сад, където се развива действието на „Употреба на човека" и където сърби, унгарци и германци, евреи, християни и мюсюлмани са живели мирно заедно преди Втората световна война, става жертва на терор. Романът представя многолика картина от човешки съдби, в които се преплитат разнопосочни избори, предопределени от произхода, семейното възпитание, индивидуалните склонности и житейските обстоятелства. Но неизменната роля на губещия е обща за всички образи в него. Никой от главните герои не е герой. Независимо на чия страна застават те, войната неминуемо ги поставя в ситуации на насилие, което ограничава или напълно отнема личната им свобода, така че всеки от тях бива употребен и по някакъв начин претърпява своето лично поражение. Дори пощадените от смъртта още по-неумолимо се сблъскват с невъзможността да преодолеят травмите и последиците от тази повсеместна употреба на човека за нечовешки цели. Цели, които унищожават най-съкровените пориви, способността да обичаш, и лишават живота от смисъл. Тишма разказва дистанцирано, без емоции и оценки, не прикрива нищо и нищо не украсява, а просто описва. А всъщност разказва една история на провал – провала на хуманизма и всички модели на мислене, които го последваха.

Прочетете повече по-малко

„Някои романи, наистина добрите, ни тласкат към ръба на собственото ни съществуване. […] Тласкат ни към изповед. Защото в крайна сметка тази книга е за идентичността начовека. Как я пишем и ретушираме. За да прикрием нещо, за да принадлежим някъде, за да бъдем включени и приети, за да не се разпаднем психически. Ние сме склонни даподдържаме много илюзии, за да избегнем необходимостта да се изправим лице в лице с истината за себе си и да не я разкриваме пред другите. Осъзнаването на „колкото по-ниско падаш, толкова по-близо можеш да останеш до себе си“, по известната мисъл на преподобния Дорненбал, не се удава на всекиго.“ Д-р Барт Ян СпрьойтРеформаторис Дагблад „Какво прави романа „Войникът си спомни“ на Анет Даня толкова добър? Две неща. На първо място, темата, която Даня разработва много интересно: за функционирането на паметта, за нейната сила, но и за нейните ограничения, както и как спомените може да се манипулират. Защото писателката се фокусира върху войник, който се бие в Първата световна война, изчезнал и после намерен в приют. Заедно със съпругата си той трябва да реконструира своето минало. Отново и отново. И това е второто нещо: характерният стил на Анет Даня.“ Мариус де Смет,Книжарница Атенеум & Информационен център Спьой

Прочетете повече по-малко

„Градината на заминалите си котки“ (1980) е представително произведение за завладяващия повествователен свят на Карасу, чийто плавен, изящен език напомня езика на приказките, които ни връщат към най-дълбоките нива на човешкото съзнание. Дванайсетте истории в книгата, съответстващи на часовете от обед до полунощ, са обединени от вечните теми за природата на любовта и за срещата с другия като възможност за самопознание и лична трансформация. Чуждостта в съвременното й още по-болезнено значение, търсенето на убежище и идентичност, е проблемният фокус в повечето от тях на фона на понякога средновековна или фантастична атмосфера.

Прочетете повече по-малко

Гайто Газданов (1903-1971) се налага като оригинален и значим писател още с първия си роман "Вечер при клер" (1929 г., Париж). Преоткриването на неговото творчество съществено променя цялата картина на руската литература на ХХ век. Той е автор на близо четиридесет разказа и девет романа, два от които "Призракът на Александър Волф" и "Пътища в нощта", са издадени в превод на български език."Във "Вечер при Клер" липсват обичайните белези на занимателното четиво и въпреки това цялата книга се чете на един дъх... Това се обяснява не само с факта, че Газданов е прекрасен и увлекателен разказвач... В романа си той е постигнал висока степен на емоционално напрежение, на което най-вече се дължи неговата прелест...""Газданов притежава необикновени литературни изобразителни способности, той е един от най-ярките писатели, израснали от меиграцията."~ Марк Слоним"Вечер при Клер" се движи наистина деликатно между руския автопсихологически роман и западния роман на потока на съзнанието."~ Игор Сухих"Тук (в книгите на Газданов) звучи музика, езикът звъни, излъчва светлина, дори ухае... това е истинско изкуство на словото."~ Ласло Диенеш

Прочетете повече по-малко

0.0

Прочетете повече по-малко

Гайто Газданов (1903-1971) е един от най-ярките и значими представители на руската емигрантска литература. Напуснал Русия седемнайсетгодишен и живял до смъртта си в изгнание, той съзрява и се утвърждава като писател със собствен различим стил и чисто газдановско художествено-философско осмисляне на вечните въпроси за доброто и злото, за смисъла на живота, за това кои сме ние и защо сме на този свят, отговор на които дава с творчеството си всеки истински художник. Романът е трудно определим в жанрово отношение. По структура е почти криминален, но и феноменологичен, и екзистенциален, доколкото сюжетните му линии протичат паралелно в субективното и социално пространство на героя.

Прочетете повече по-малко

Третият сборник с разкази на Сигизмунд Кржижановски, който е в ръцете на българския читател, продължава да води по криволичещите улици на специфичната урбанистична метафизика, често на ръба на живото и неживото, в леко сумрачната сгъвка на реалността, в която хората и „нехората“ оплитат заедно тъканта на съществуващото – топоси, познати от вече излезлите в превод на български „Итанесиес“ (2015) и „Автобиография на един труп“ (2018). Разказите в настоящото издание обаче тежат по особен, нов начин. Течащи, материализиращи се не само в градските полунощия, но и на военния фронт, на граничните зони тъкмо преди смъртта, историите често са арената на преосъществяване, през което прозата на Кржижановски постоянно и напрегнато битува: между шевовете на особения му експериментален реализъм, ненатрапчивия философски нюх и високия поетичен модус. Тя представлява органичното парче от пъзела на пред- и междувоенната литература, родеещо се с По, Кафка, Шулц, Валзер, Борхес.В творчеството на Кржижановски се усещат постепенно оттласкване от реалността, експериментално навлизане в невидими територии, които се оказват близки, разпознаваеми и особено "свои" и за съвременния читател.Иван П. Петров

Прочетете повече по-малко