Описание
Майор Серваз, хипохондрик, надарен с изключителна интуиция, смята повереното му разследване за най-странното в кариерата си.
Бернар Миние израства в Югозападна Франция и прекарва щастливо детство в подножието на Пиренеите. Учи в университета в Тулуза, града, който се превръща в място на действието в деветте книги от поредицата за майор Серваз. Миние е носител на няколко литературни награди, сред които две отличия от престижния фестивал в Коняк. Заглавията от успешната му серия са обявени за бестселъри с над 4 милиона продадени екземпляра само във Франция. Романите му са преведени на 24 езика, a през 2020 г. Миние е обявен за най-четения автор на трилъри във Франция.
Ледената история започва така I.ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОБИЧАШЕ КОНЕТЕДИАН БЕРГ ВИДЯ ПИРЕНЕИТЕ да се изправят пред нея, когато преваляше един хълм. Бяла бариера, която заемаше целия хоризонт. Граблива птица описваше кръгове в небето.Девет часът сутринта. 10 декември.Ако се вярва на разтворената върху таблото на колата пътна карта, трябваше да завие в следващата отбивка и да поеме на юг към Испания. Нямаше нито GPS, нито лаптоп в старата си, почти антична ланчия. На магистралата се мярна указателна табела „Отбивка № 17, Монтрежо/Испания* ― 1000 метра“.Диан бе прекарала нощта в Тулуза. В скромен хотел, в стая с миниатюрен телевизор и душ-кабина с пластмасови стени. През нощта я събуди продължителен вой. С разтуптяно сърце тя седна в леглото и застана нащрек, но в хотела беше съвсем тихо. Помисли, че е сънувала, но воят се поднови. Беше още по-силен. Стомахът ѝ се сви, но тя бързо разбра, че под прозореца ѝ се биеха котки. Заспа трудно. А предишната вечер беше в Женева и отбеляза заминаването си с колеги и приятели. После дълго оглеждаше стаята си във факултета и се питаше как ли ще изглежда новата ѝ стая.Докато отключваше колата си на паркинга на хотела, насред снега, който стигаше до каросерията, осъзна, че оставя зад гърба си своята младост. Знаеше, че до седмица-две ще забрави предишния си живот. И че за няколко месеца ще се промени изцяло. Нямаше как да бъде другояче предвид мястото, където щеше да протече животът ѝ през следващите дванайсет месеца. „Бъди самата себе си“, я бе посъветвал баща ѝ. Докато напускаше този малък край, за да поеме по вече задръстената от коли магистрала, се запита дали промените щяха да бъдат положителни. Някой бе казал, че когато човек се адаптира към нещо, преживява един вид ампутация. Дано нейният случай не бъде такъв.Не преставаше да мисли за института. И за хората, затворени там…Целия предишен ден Диан бе обладана от песимистични мисли: Няма да успея. Няма да бъда на висота. Въпреки че съм подготвена и съм най-квалифицираната за тази длъжност, не зная какво ме очаква. Ами че те ще четат в мен като в отворена книга… Мислеше за тях като за хора, като за мъже, а не като за… чудовища.А всъщност те представляваха точно това: индивиди чудовища в пълния смисъл на думата. Напълно различни от нея, от родителите ѝ, от всички, които познаваше. Както тигърът е различен от котката.
