„Отдалеч“ - 15 истории за Китай, разказани на български от едно китайско момиче „Отдалеч“ е разказ, написан у нас и на български, но завеждащ ни отвъд пределите на познатия ни свят. Йен-и Джен или Илиана както я наричат ни потапя в непозната територия на китайската душевност. Но срещата с тази интересна и далечна култура ще премине през тази с обикновения човек - и модерния и този, който принадлежи на миналото. Ще изпитаме заедно с него и радост, и жал, и страх, и обич. Авторката включва в този сборник 15 разказа - различни едни от други и близки, защото независимо дали ни представят обществени събития или лични изживявания, то няма как да не усетим уважението и нежността на писателката. От снежната катастрофа в Южен Китай до нормален учебен ден в една прогимназия; от разговорите между двама редови полицаи до семейна драма по време на карантината заради епидемията от коронавирус; от историята на най-обикновен младеж, който работи на пълни обороти в модерен китайски град, до съдбата на възрастна поетеса, муза за младежите от миналото поколение…Откъс от разказа „Оранжево“:Като се вгледах в лицето, веднага я познах – тя е онази поетеса, която беше идол на всички емоционални младежи от миналото поколение, които обичаха изкуството и имаха енергия за любов и живот. Пишеше предимно любовни стихотворения, но имаше и няколко гениални – за утопичния свят на младостта и за надеждата към бъдещето. Един от нейните стихове беше любим на майка ми: В крайна сметка ще остарее това поколение, / но винаги ще живее младостта. Тя постепенно беше спряла да пише, излезе от литературните кръгове и се ожени за един неизвестен художник. Беше красива и със своя талант беше муза за младите си фенове, затова тогава всички тъгуваха за нейното оттегляне. Бяха минали много години, през които не се беше чувало нищо за нея, но напоследък някой пусна няколко снимки на тази остаряла поетеса в социалните мрежи. На тях изглеждаше като обикновена възрастна жена – возеше се в метрото с премрежен поглед, ядеше самичка рамен в ресторантче на ъгъла на улицата, пазаруваше в магазина с голямото намаление, решаваше кръстословиците от вестника на автобусната спирка или се пазареше на пазара – ето обяснение за торбичките със зеленчуци. Снимките бяха поствани точно с онзи известен стих: „В крайна сметка ще остарее това поколение”. На мен тази публикация ми изглеждаше подигравателна, беше пошло и дори малко жестоко да използваш така човека. Забелязах, че изкуствените бисери на ластика ѝ бяха същите като на снимките.
***
– Не, мило дете, благодаря за добротата – тя се обърна и посегна да вземе торбичката си.Видях пак оранжевия ластик с изкуствени бисери. Стана и си тръгна без повече думи. Не се видяхме отново.Картината без никаква грешка беше доставена и стоя в моя офис доста време. Вече бях свикнал с нея, спрях да получавам усещането за спокойствие, което в началото толкова ме привличаше. На залепения етикет на картината видях името на художника – това беше точно съпругът на поетесата, както и бях предположил. Почти от десет години бяха разделени – не беше голяма новина, защото нейните фенове също бяха остарели. А тя още пишеше, особено през последните години, излизаха нейни стихосбирки, получила беше литературни награди, но пък така и не получи голямо внимание от общата публика. Явно не беше бедна, просто не полагаше усилия да скрие своите бръчки. Прочетох много коментари в интернет за нейните нови произведения – всички казваха, че след този брак се е променила, вече не беше Музата на любовта и живота. Както и да е. Купих една от стихосбирките ѝ като подарък за майка ми.Един ден, когато посетих родителите си, видях същата книга оставена на масата в кухнята. Отворих я да попрочета нещо. Всички стихотворения бяха равни като вода, наистина липсваше емоцията от ранната ѝ поезия. Но едно от тях беше центърът на стихосбирката. То се казваше „Оранжева“. Младостта е оранжева. Любовта, която те кара да забравиш мечтата си, е оранжева. Огънят е оранжев. Опасно оранжево, но безумно красиво. Този огън в нас угасна. Но всеки от нас, за малко, или малко повече, някога притежаваше това оранжево.Подарих картината на същата галерия, от която я бях купил. Имах условие – да я закачат обратно на оранжевата стена. Казаха, че там вече нямало цветни стени, но щом настоявам толкова много… Имало и по-странни изисквания от моето оранжево.
Прочетете
повече
по-малко
