Мадлин Талмидж Форс е едва на седемнайсет, когато привлича вниманието на Джон Джейкъб Астор, по-известен като Джак. Тя е красива, интелигентна, богата, но семейство Астор са кралете на нюйоркското общество. Майката на Джак е била небезизвестната „госпожа Астор“, американска кралска особа, светска личност, от която всички са се страхували. Джак е пленителен – герой от Испанско-американската война, изобретател и умел бизнесмен. Макар разликата между тях да е двайсет и девет години и скандалът от скорошния развод на Джак да не е отшумял, Мадлин се влюбва в него и се превръща в любимата мишена на пресата.По време на дългия им меден месец в Египет новобрачната двойка най-сетне намира спокойствие от фотографи и журналисти. Мадлин се чувства истински жива за пръв път – и с радост открива, че е бременна. Двойката решава да се завърне у дома през пролетта на 1912 г. на борда на великолепен, чисто нов презокеански лайнер. Когато на 14 април корабът се удря в айсберг, няма паника. Никой не помисля, че свръхмодерният „Титаник“ може да потъне. Когато Джак помага на Мадлин да се качи в лодка, той я уверява, че в най-скоро време ще се видят в Ню ЙоркЧетири месеца по-късно, в къщата на семейство Астор на Пето Авеню, Мадлин ражда сина им. След нещастието за пресата тя вече е добродетелна, трагична героиня. Пред Мадлин стои важно решение: дали да приеме отредената ѝ роля, или да си проправи свой забележителен път.Откъс
Пролог23 август 1912 г.Любими мой Джейки,Дадох ти името му. Той ти даде очите си и тази прекрасна светла коса. Подозирам, че брадичката ти е моя, така трябва да бъде. Баща ти беше забележителен мъж, най-добрият от всички, които познавах, и владееше сърцето ми. Не може да има истинско живо отражение на такъв човек, дори в теб.Докато пиша, ти се гушиш в кошчето си, мъничък, спокоен. Всеки път, когато полъхне ветрец през прозореца на детската стая и повдигне дантелените пердета, и се разнесе мирис на коне и задушен летен дъжд, устничките ти се свиват в нещо, което ми се иска да мисля, че е усмивка, което ме разтърсва цялата. Изпълнена съм колкото с удивление, толкова и с отчаяние като си помисля, че никога няма да опознаеш Джак, нито той теб. Дори четири месеца по-късно истината се прокрадва при мен, изненадваща, проклета като удар отзад: Джак никога няма да види тази усмивка с трапчинки, нито да се радва на първите ти крачки, нито да се влюби във формата на пръстчетата на краката ти или в гъргорещия ти смях. А ти, мое великолепно чудо, мой сине, ти никога няма да си го спомниш.Затова пък аз съм пълна със спомени, истински водопад от спомени за Джак; давя се в тях; затова, заради теб, може би и за мое спокойствие, сега ще напиша каквото мога. Някой ден – някой далечен ден – ще прочетеш тези страници и моите спомени ще станат твои.Няма да започна с нашия край, за който цял свят знае; онази тъмна сатенена нощ, трескавите тръпки, които ме разтърсиха в леглото – сякаш корабът за кратко и съвсем необяснимо заплава по каменно поле, минутите на замайване, в които се обличах, натежалото ми тяло, тъй като ти беше в мен вече пет месеца, както и непреодолимото желание за още сън.Качихме се на палубата. Наблюдавахме как паниката започва да набира скорост и става все по-силна и по-въздействаща, завладява хората, докато блъскането и писъците погълнаха всичко, което северният Атлантик не бе успял.Помогнаха ми да изляза през наклонения прозорец към палубата за разходки, на която хората едва се задържаха. Ръцете на баща ти, здрави, уверени, ме преведоха напред. Жени стенеха, плачеха, протягаха ръце към мъжете си, които бяха останали на кораба. Опитваха се да намерят място на изкривената под ъгъл малка спасителна лодка...Това е. Започнах с края. Само че, както казах, той е известен на всички. Хората плачеха и не криеха мнението си (многословно и напълно нежелано).Беше поразително.Той ме наблюдаваше седмици наред. Усещах погледа му винаги, когато бяхме на едно и също градинско парти или концерт, или яздехме в същия парк, или посещавахме същия клуб. Полковник Джак Астор бе може би най-богатият човек в Америка и нямаше как да не бъде забелязан. Да не усетиш въздействащия му поглед бе още по-трудно – спокоен, светъл, сив, бистър като зимно утро.(Веднъж допуснах грешката да му го кажа. Той се разсмя, млясна ме по бузата и ме нарече „заслепена“. А пък аз си мислех, че съм представила по-умело нещата.)Баба ти се държеше здраво за избликващата от време на време надежда. Дядо ти беше по-прагматичен, и не толкова голям оптимист. Не мисля, че някой от тях се тревожеше, че Джак е разведен и почти трийсет години по-възрастен от мен.– Той ще бъде невероятен късметлия да те има – каза татко.– Да не си посмяла да противоречиш на онова, което той казва – нареди мама.– Досега не ми е казал нещо повече от „как си“ – изтъкнах аз, но и тримата бяхме наясно, че е просто въпрос на време и възможност това да се промени. Аз бях млада, но не чак толкова; заинтригувани господа вече бяха ме водили на пикници и чай. Бях напълно наясно какво означава ясният, нетрепващ поглед на полковник Астор.Той ни покани за един уикенд във вилата си в Бар Харбър, макар ние да прекарвахме лятото в нашата – много по-скромна! – къща в града. Беше ослепителен августовски ден в Мейн и наоколо ухаеше на орлови нокти, окосена трева и море. Не бяхме единствените гости на полковника в онези няколко дни, но вниманието на прислугата и великолепието на стаите създаваше у нас чувството, че сме най-важните.Имаше танци и седемстепенни обеди и вечери, обиколка на пристанището с парната яхта „Нома“ на Джак (аз страдах от морска болест, но ми се струва, че успешно успях да се прикрия). Играхме вист и крокет, а господата предпочетоха покер. Часовете се изнизваха лениви, златни, почти всички ми бяха като в мъгла, освен един специален момент.Мама, татко и Катрин си почиваха след съботния ранен обяд. Полковникът се канеше да ни изведе на разходка с автомобил по крайбрежието и мама искаше да изглеждам великолепно – дори тогава хората от пресата ни преследваха. Аз реших, че изглеждам превъзходно, и лежах в леглото си по корсет, с ролки на косата цял един час, който ми се стори безкраен. Измъкнах се в мига, в който чух прохъркването ѝ.Седнах сама в ъгъла на библиотеката от месинг и дърво и разлистих страниците на книга, която изглежда беше с гръцка поезия. Аз бях успешен продукт на едно хубаво училище, но латинският, а не гръцкият, беше силната ми страна. Познавах азбуката, но нито говорех, нито четях гръцки. Разглеждах странния поток от букви, структурата на стиховете, опитвах се да разпозная някакво значение, когато усетих, че той е влязъл в стаята.Сега, като се замисля, осъзнавам, че ме е дебнел от известно време, че е изчаквал съвършения момент, когато съм сама. Във всеки друг случай щях да се почувствам и поласкана, и подготвена. Все пак той беше причината да съм тук. Когато обаче го видях да приближава към мен, единствената ми мисъл беше: „О, не“.Искаше ми се да бях взела друга книга. Ако той ме попиташе за нея, или трябваше да го излъжа и да кажа, че гръцката поезия е божествена, велика... или да призная, че просто се възхищавам на красивите форми.Вдигнах поглед, когато той приближи, висок, слаб, необичайно красив. Светлокестенявата му коса бе прилежно сресана, мустаците грижливо оформени.– Може ли? – попита той и посочи креслото с винена кожа срещу моето.– Моля, заповядайте. – Затворих книгата и я обърнах наопаки, за да скрия заглавието и автора в полата си.Той седна. Кръстоса крака. Слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по прозореца зад него, превръщаха кичури от косата му в платина, блестяха по колосаната яка и сиво-кафявото сако.Както вече казах, той беше по-възрастен от мен, но в онзи момент, когато светлината блестеше дръзко и ослепително зад него, сякаш бе млад мъж, който за пръв път се опитваше да ухажва жена.Той наклони глава, срещна погледа ми.– Колко сте прекрасна, госпожице Форс.Сведох очи към скута си, както бяха ме учили.– Благодаря – прошепнах.– И колко непрозрачна.Това ме накара да вдигна отново глава. Непрозрачна ли? Това комплимент ли трябваше да бъде?Полковникът се усмихна.– Не приличате на нито една жена, която съм срещал преди. Умът ви е истинска мистерия за мен.– О – отвърнах, – понякога и за мен! Но, за съжаление, у мен няма нищо мистериозно.Той отметна глава назад и се разсмя. Усетих как у мен се пробуждат искрици сила, след като бях накарала мъж като Джон Джейкъб Астор да се смее така искрено. Преминаха като светкавица във вените ми, дяволски приятно и зареждащо.Мисля, че от този миг насетне и двамата бяхме обречени.
Прочетете
повече
по-малко
