Издателство Фабер

В „Евтопия“ описвам създаването, утвърждаването и устройството на измислена от мен държава със същото име. Действието се развива в нашия век. Дал съм неограничена воля на фантазията си, сякаш, за да се опитам да докажа, че никой и по никакъв начин не може да ни открадне мечтите. Никой не може да ни забрани фантазирането. Затова съм описал субективните си визии как трябва да бъде организирано едно идеално според мен общество и как трябва да е устроена една също идеална държава на бъдещето. - Иван Спиридонов В Евтопия се стремим да се доближим до Божието съвършенство – народът ни да е щастлив, хората да са добри и да правят добро на ближните си, справедливостта и нормалността да са всеобхватни. Но предизвикателствата на злото, дяволското, винаги ще са живи и ще мамят човека отново да е алчен, самовлюбен, да завижда, да е лаком, похотлив, мързелив и гневлив. С това трябва да продължим да се борим и тази борба винаги ще я има. Възможно е и нашата система в един момент да стане непригодна, да остарее и на нейно място ще трябва да дойде друга, която още по-добре се бори със злото, тъй като то, злото, има склонност постоянно да се променя към още по-голямо зло. За да побеждава винаги доброто, то трябва да е много здраво защитено. И тази здрава защита на доброто не е в промяната, а в съхранението. Символ на съхранението е вярата в Бог, тоест в Доброто. Колкото по-дълго една обществена система успее да запази вярата от вечните попълзновения на Злото, толкова по-успешна е тя. Създаденото с вяра в Бог е достатъчно добро. То трябва просто да се пази от развала, много строго да се пази, за да успее да си остане Добро и да побеждава постоянно усъвършенстващото се зло. - Серафим – член на висшия съвет на Евтопия

Прочетете повече по-малко

Тази книга е синтез между теоретични познания и практически опит. В нея са показани основните принципи на журналистическото редактиране. То е разгледано като процес, който не се свързва единствено с обработката на различните видове текст, а с цялостната дейност на печатната или онлайн медия, както и със задълженията на редакторите в тях. Новата концептуална рамка и дефинираните типове грешки помагат да се види в дълбочина тази по-малко популярна, но изключително важна дейност за професионалната журналистика.

Прочетете повече по-малко

Мария Киселова-Ромерса е родена е на 15 май 1929 г. в София. Завършва немското училище и френския колеж Свети Йосиф в София. През 1948 г. заминава за Милано и до 1956 г. работи в Британското училище там. През 1956 г. живее в Ню Йорк и работи в представителството на Alitalia. От 1962 г. живее в Рим, Италия. Съпруга е на легендарния италиански журналист Луиджи Ромерса.

Прочетете повече по-малко

На Коледа, седми януари 1924 г., рано сутринта на Софийс­ката централна гара пристига влакът от Белград, а с него и учителката по музика Мари Айхорн. Пътуването ? е започнало преди пет дни в Мюнхен. Утрото е мразовито, пропуснато е уговореното празнуване на Бъдни вечер в семейство Вазови. Заради закъснението никой не я посреща. Тя взема файтон и се отправя към дома на Борис Вазов и Елисавета Консулова-Вазова. В семейство Вазови Мари Айхорн ще прекара година и половина. През цялото време тя води дневник, в който подробно описва преживяното. Бинка Вазова си спомня: "Ние си пишем уроците, тя си седне и една такава подвързана книжка ли беше някаква и пише си, пише си. Едно хубаво така, като печатно излизаше всичко". За щастие дневникът е запазен. Той се оказва неповторим документ за времето, когато в България се полагат основите на редица културни институции, много от които дължим на Консулова-Вазова и нейното обкръжение, поради което попадат съвсем естествено в полезрението на германската гостенка. Дневникът съдържа неподправена информация за политически и обществени събития, на които Мари Айхорн е била свидетел, както и за личности, играли важна роля в културния живот на софийското общество. Днешният читател ще получи вероятно най-голямо удоволствие от описанията на ежедневието на новия, още малоброен образован буржоазен елит - семейните отношения, празничните ритуали, ваканциите, развлеченията, обноските, които се формират в новите условия на контакт с външния, "европейски" свят. Ценността на разказаното се повишава многократно, като вземем предвид, че българската мемоарна литература не е особено богата на произведения, които представят личности от елита на фона на тяхното ежедневие. Мари Айхорн започва записките си на 1 януари 1924 г., когато тръгва с влак от родния си град Фюрт, и ги завършва на 6 август 1925 г. при пристигането си в Мюнхен.

Прочетете повече по-малко

Избрани стихотворения от носителя на Националната награда за поезия „Иван Пейчев“

Прочетете повече по-малко

Атанас Стойчев е писател от висок порядък – той е не само сладкодумен майстор на прозаичния сказ, но и умен, много наблюдателен и прозорлив събеседник. Стилът му на писане е забележителен – знае как да поддържа и да засилва сюжетното напрежение, подборът на думите му е напълно хармонизиран с поведението и манталитета на образите, всяко изречение е изпипано до блясък. Да не говорим за психологическия рисунък на героите му – той е убедителен до зараза, жив и живовъзникващ, вълнуващ и понякога вледеняващ…

Прочетете повече по-малко

Това е история за трима приятели, които са решили да поемат правосъдието в собствените си ръце. Те не са дебютанти, обучени са от майстор в този зловещ занаят и насилието не ги плаши. За целта създават списък с имена на доскоро недосегаеми крупни измамници, корумпирани служители на закона и наркодилъри. Нашите герои трябва да прекосят цялата страна, за да издирят, надхитрят и накажат тези обречени престъпници. За тях ще е въпрос на чест да се доберат до тези хора. Дали ще се справят и какви методи ще използват, може да проследите в романа. Адреналинът и постоянната градация на напрежението са гарантирани, а посланието е достатъчно ясно – не попадайте в техния списък!

Прочетете повече по-малко

Когато съдбата случайно среща трима мъже, те не подозират, че от този момент нататък битието им ще претърпи коренна промяна. Досега те са били примерни граждани, спазващи законите и водещи един сравнително спокоен живот. И тримата са толкова различни, че повече не може и да бъде, общото между тях единствено е безрадостното им съществуване. Обаче след като всеки от тях разказва историята си, им трябва точно една нощ, за да направят най-важната промяна в живота си. От този момент нататък те престават да се съобразяват с общоприетото, спло­тяват се и започват сериозно да се обучават в най-смъртоносното изкуство – това да убиват. Решили са изцяло да нарушат парадигмата. Нормите, законите и правилниците престават да ги вълнуват, интересува ги единствено това, че по света лошите хора вече преобладават и се налага те със свои методи да променят това съотношение. Отначало започват с по-лесни задачи като наказват пре­дим­но дилъри на дрога, телефонни измамници и дребни тарикати, но по-късно осъзнават, че най-големите престъпници са по върха на държавата. Тръгват по дирите им и скоро след това успяват не само да убият шефовете на една престъпна организация в столицата, а и да откраднат част от парите им. А това не се прощава лесно и скоро от ловци те се превръщат в плячка. По една случайност за част от подвизите им научава самият премиер на държавата и им предлага да служат директно на него. Работата им ще е почти същата, но сега вече на прицела им ще бъдат наистина големите босове на организираната престъпност и на бегълците от правосъдието, които са се скрили извън страната. Естествено, това е предложение, на което главните герои в романа не могат да откажат, та те са мечтали за такава работа.

Прочетете повече по-малко

Създателят на романа е запасен офицер от Българската армия, вече захвърлил униформата и заменил оръжието с перото. Обиколил е половината свят, професията му го е отвеждала от Балканите до пустините на Алжир и от Европа до далечната и екзотична Куба, прелитал е дори над Бермудския триъгълник. Биографията му е на заклет приключенец. Живял е на бързи обороти и понякога в риск, но ако си живял безинтересно, как тогава да очакваш разказите ти да предизвикват интерес? Затова не бива да ни учудва фактът, че влага придобитите през годините опит, практика и мъдрост в създаване единствено на екшън-трилъри, предназначени за масовия читател. Явно е, че познава темата отблизо. Авторът желае да остане анонимен и използва псевдонима Бо Онест. Под неговата закрила той повдига завесата на един от най-тайните държавни проекти, за които обикновеният човек дори не подозира. Описаното звучи толкова правдиво, че читателят започва да се чуди дали пък всичко това наистина не се е случило, пресъздадените истории са твърде невероятни, за да са измислени.„Без давност“ е четвъртият от общо пет романа, написани от Бо Онест.

Прочетете повече по-малко

Пътят й се пресича с екип на ФБР, които разследват убийство на младо момиче от Румъния, жертва на секс-трафик, за което престъпната организация е отговорна. Тя се съгласява да съдейства на отдела разследващи по случая, но скоро осъзнава, че не всеки е такъв, за какъвто се представя. Писателката се влюбва в един от федералните агенти на име Ийтън Уилямс, но дали може да му вярва?Изправена пред възможността тя, самата, да се превърне в жертва на престъпниците, Ава трябва да направи избор – да преглътне страха и да се бори с всичките си сили, или да се оттегли. Много човешки съдби са заложени на карта и тя трябва да преодолее личните си проблеми и несигурност, за да направи правилната преценка.Историята поставя читателя в една неясна реалност – съществуват два паралелни свята, всеки по свой начин едновременно истински и лъжлив. Не липсват борба, страст, вълнение и силни емоции.Тази книга запознава читателя с една силна героиня, която притежава изразена нежност и женственост, но не желае да вижда себе си като жертва. Историята е не просто криминална, но и много психологическа.

Прочетете повече по-малко

На двадесет и две години Мариане Илен заминава с норвежкия писател Аксел Йенсен за гръцкия остров Хидра. Докато Аксел пише, Мариане се грижи за къщата. Един ден, докато Мариане пазарува в магазина за хранителни стоки, мъж я поканил да седне на масата при него и приятелите му. Той се представя като Ленард Коен, тогава известен канадски поет. Когато непостоянният и експанзивен Аксел изоставя Мариане и новородения им син, заради друга жена, Ленард се намесва и двамата започват една нова, нежна любовна връзка.Допълнена от непубликувани по-рано стихотворения, писма и снимки, както и интервюта на авторката с Ленард Коен, „Сбогом, Мариане“ е интимен разказ за живота на Мариане Илен — от младостта ѝ в Осло през нестабилния ѝ романс с Аксел до живота ѝ в интернационалната колония на художници на Хидра през 60-те години на миналия век и след това.So long, Marianne на Ленард Коен е една от най-красивите любовни песни на всички времена.Темата на тази песен е всъщност пътешествието на Мариане Илен към нейното себеоткриване. За това пътешествие разказва искрено и увлекателно книгата „Сбогом, Мариане“.

Прочетете повече по-малко

Цончо Родев е един от най-ярките представители на българската историческа проза. В продължение на 18 години писателят изследва историята на град Сливен и областта. Трилогията "Тътени" (1980), "Бурята" (1986), "И стана ден" (1998) е своеобразен литературен паметник на бурната история на този бунтовен български град. Не съществува друг град в страната, за който да е писан такъв епос. Но в същото време това е историята на нашето Възраждане, разказана през миналото на Сливен, като роман с голяма историческа достоверност.

Прочетете повече по-малко

„Романът в ръцете на читателя е самостоятелен по характер. Но като историческа хронология и по-нататъшно проследяване на някои човешки съдби той се явява и продължение на издадената преди няколко години трилогия „Тътени“. Цончо Родев

Прочетете повече по-малко

„И стана ден“ е роман, но един от онези исторически романи, в които почти всички събития и „действащи лица“ са действителни и споменът за тях се пази в народната памет или в поизтритите прашни документи от епохата. Това се отнася не само за крупните исторически факти, които се знаят от всеки българин, ходил на училище, но и за повечето от второстепенните, наглед измислени от автора... Книгата е част от трилогията „Тътени“.

Прочетете повече по-малко

Годината 1281 е важна за средновековна Европа. Създава се могъща коалиция, водена от крал Карл Анжуйски, която да покори Константинопол и да ликвидира Византия, както по времето на Четвъртия кръстоносен поход. В тази коалиция участва и Георги Тертер. Докато той крои бляскави планове за царството си, неочаквано в българския Северозапад се създава нова държава – империята на Шишман. „Видинската корона“ от Йодран Иванов е естествено продължение на „Търновската корона“. Същите герои, същите взаимоотношения, същата ирония, същото очарование на българското средновековие.

Прочетете повече по-малко

За кого пише Атанас Стойчев? Отговорът е лесен – авторът обожава да започва книгите си с посвещения, с които да се освободи от отговорност, в стил “Използвай на свой собствен риск”. В тази книга има даже две – “на целия род до седмо коляно; на приятелите, с които останахме приятели; на приятелите, с които се разделихме; на онези, с които не станахме приятели” и също така “на познати, които няма да се познаят в нея и на непознати, които ще се познаят”. Така че, дори да имате късмета да не сте му роднина, със сигурност може да се откриете в посвещението и да бъдете спокойни, че пише за вас. И точно това ви е грешката - не бива да бъдете спокойни! Защото читателите на Атанас Стойчев не са в безопасност. Авторът всъщност не пише за тях, а срещу тях. В книгата му вместо герои има читатели – криещи се зад завесата, надничащи иззад вратата на кръчмата, треперещи на мостика да не се разпознаят - успокоявайки се, че това са просто някакви чужди истории. Авторът обаче не допуска воайори - с подлъгващата непретенциозност на майсторския си стил пуска тетивата и измежду ярките, пищни образи на изкусителни натрапници и отчайващи неудачници изсвистява разобличаваща стрела, която безмилостно се забива право в изненадания читател (много преди изненадващия финал). При Чехов има пушки, за объркване на противника Атанас Стойчев в тази книга е заложил лъкове. Да не кажете, че не сте били предупредени. Приятно оцеляване! Стоил Атанасов

Прочетете повече по-малко

Рокът е едно огромно приключение, той е моя живот. Никога не съм се съмнявал, че ще бъда рок музикант! Написах тази трилогия единствено и само с любов към това, което ме съхрани като човек, което ми помогна да бъда себе си. Както във всяко изкуство и тук има две страни - видима и невидима. Плочите, магнетофонните ленти, дисковете, клиповете и концертите са пред очите ни, но работата на екипите от техници, инженери и продуценти е напълно невидима. Бил съм и от двете страни, затова (в тази последна част на хрониките) реших да пратя един екип на едно виртуално турне в една аналогова епоха. Събрах реални образи (от много екипи) в този екип и реални събития (от много турнета) в това турне. Това се случи в епохата без телефони, таблети, лаптопи и цифрови пултове. Адриан Иванов

Прочетете повече по-малко

Хенрик Мейнандер (р. 1960) е професор по история в университета в Хелзинки и автор на много книги по финландска и скандинавска история, приети възторжено от публиката и оценени високо от публиката.Хенрик Мейнандер рисува една жива и смела картина на историята на Финландия от интегрирана част на шведското кралство до автономно Велико Херцогство в рамките на Руската империя, която постепенно се трансформира и съзрява в нация със самосъзнание, в независима държава, която умело се адаптира към съвременните технологии. Основният географски контекст за неговото изследване е Балтийският регион, и авторът свързва своя анализ със структурното развитие и повратните точки в европейската история.

Прочетете повече по-малко

„Отдалеч“ - 15 истории за Китай, разказани на български от едно китайско момиче „Отдалеч“ е разказ, написан у нас и на български, но завеждащ ни отвъд пределите на познатия ни свят. Йен-и Джен или Илиана както я наричат ни потапя в непозната територия на китайската душевност. Но срещата с тази интересна и далечна култура ще премине през тази с обикновения човек - и модерния и този, който принадлежи на миналото. Ще изпитаме заедно с него и радост, и жал, и страх, и обич. Авторката включва в този сборник 15 разказа - различни едни от други и близки, защото независимо дали ни представят обществени събития или лични изживявания, то няма как да не усетим уважението и нежността на писателката. От снежната катастрофа в Южен Китай до нормален учебен ден в една прогимназия; от разговорите между двама редови полицаи до семейна драма по време на карантината заради епидемията от коронавирус; от историята на най-обикновен младеж, който работи на пълни обороти в модерен китайски град, до съдбата на възрастна поетеса, муза за младежите от миналото поколение…Откъс от разказа „Оранжево“:Като се вгледах в лицето, веднага я познах – тя е онази поетеса, която беше идол на всички емоционални младежи от миналото поколение, които обичаха изкуството и имаха енергия за любов и живот. Пишеше предимно любовни стихотворения, но имаше и няколко гениални – за утопичния свят на младостта и за надеждата към бъдещето. Един от нейните стихове беше любим на майка ми: В крайна сметка ще остарее това поколение, / но винаги ще живее младостта. Тя постепенно беше спряла да пише, излезе от литературните кръгове и се ожени за един неизвестен художник. Беше красива и със своя талант беше муза за младите си фенове, затова тогава всички тъгуваха за нейното оттегляне. Бяха минали много години, през които не се беше чувало нищо за нея, но напоследък някой пусна няколко снимки на тази остаряла поетеса в социалните мрежи. На тях изглеждаше като обикновена възрастна жена – возеше се в метрото с премрежен поглед, ядеше самичка рамен в ресторантче на ъгъла на улицата, пазаруваше в магазина с голямото намаление, решаваше кръстословиците от вестника на автобусната спирка или се пазареше на пазара – ето обяснение за торбичките със зеленчуци. Снимките бяха поствани точно с онзи известен стих: „В крайна сметка ще остарее това поколение”. На мен тази публикация ми изглеждаше подигравателна, беше пошло и дори малко жестоко да използваш така човека. Забелязах, че изкуствените бисери на ластика ѝ бяха същите като на снимките. *** – Не, мило дете, благодаря за добротата – тя се обърна и посегна да вземе торбичката си.Видях пак оранжевия ластик с изкуствени бисери. Стана и си тръгна без повече думи. Не се видяхме отново.Картината без никаква грешка беше доставена и стоя в моя офис доста време. Вече бях свикнал с нея, спрях да получавам усещането за спокойствие, което в началото толкова ме привличаше. На залепения етикет на картината видях името на художника – това беше точно съпругът на поетесата, както и бях предположил. Почти от десет години бяха разделени – не беше голяма новина, защото нейните фенове също бяха остарели. А тя още пишеше, особено през последните години, излизаха нейни стихосбирки, получила беше литературни награди, но пък така и не получи голямо внимание от общата публика. Явно не беше бедна, просто не полагаше усилия да скрие своите бръчки. Прочетох много коментари в интернет за нейните нови произведения – всички казваха, че след този брак се е променила, вече не беше Музата на любовта и живота. Както и да е. Купих една от стихосбирките ѝ като подарък за майка ми.Един ден, когато посетих родителите си, видях същата книга оставена на масата в кухнята. Отворих я да попрочета нещо. Всички стихотворения бяха равни като вода, наистина липсваше емоцията от ранната ѝ поезия. Но едно от тях беше центърът на стихосбирката. То се казваше „Оранжева“. Младостта е оранжева. Любовта, която те кара да забравиш мечтата си, е оранжева. Огънят е оранжев. Опасно оранжево, но безумно красиво. Този огън в нас угасна. Но всеки от нас, за малко, или малко повече, някога притежаваше това оранжево.Подарих картината на същата галерия, от която я бях купил. Имах условие – да я закачат обратно на оранжевата стена. Казаха, че там вече нямало цветни стени, но щом настоявам толкова много… Имало и по-странни изисквания от моето оранжево.

Прочетете повече по-малко