Описание
Русия, 50-те години на 20. век. Една млада жена избира пътя на актриса, защото само на сцената може бъде свободна – различна и независима – нещо, което в нейната родина е невъзможно.
Историята на Саша от „Москва не е последната гара“ е вдъхновена от живота на актрисата Марина Мальцева – сестра на авторката Елена Горохова. „По-голямата ми сестра беше известна актриса в Русия през шейсетте и седемдесетте години – споделя писателката. – Детството и съзряването на главната героиня в „Москва не е последната гара“ се основават на нейната история. Сестра ми израсна в Иваново и учи за актриса в най-добрата академия в Москва, също като Саша. След дипломирането си играе в трупата на репертоарния театър в Ленинград. Но сюжетът на романа е художествена измислица.“
Саша живее в страна, където лъжата е държавна политика, всички внимават какво говорят и се пазят от съседите, а в малкото провинциално градче Иваново и в дома им всеки крие някаква тайна. Нейната е най-безобидната – иска да стане актриса.От малка тя се пита защо всички се преструват, защо не трябва да приказва много и да задава въпроси. Защо никой не иска да говори за баща й и за изчезналия й във Втората световна война вуйчо? Саша се сблъсква и с двете паралелни реалности, за които писателката говори в свое интервю: „В съветска Русия съществуваха две паралелни реалности. В едната реалност реколтата винаги беше най-добрата, щастливи граждани маршируваха на манифестации и благодаряха на Партията за благосъстоянието си и за живота в рая, на който завиждаха всички капиталистически страни. В другата реалност имаше празни рафтове в магазините и комунални апартаменти, в които живееха по няколко семейства с обща кухня и тоалетна. Границите бяха затворени, имаше забранени книги и цензурирани пиеси.“ Когато Саша решава да замине за столицата, за да се яви на прослушване в театралното училище, тя се противопоставя на майка си и на дядо си – верен до фанатизъм на властта и на Сталин, и не знае, че я очакват още паралелни реалности. С натежало сърце Саша поема към жадуваната Москва, като оставя в Иваново първата си любов Андрей. Преди да тръгне, тя намира скрития военен дневник на вуйчо си Коля, който е художник. Неговите страници разобличават отвратителното лице на войната, представяна официално само с героичния си образ. Историята на Коля става за Саша мерило за честност, благородство и доброта и я съпътства в театралното училище и след дипломирането й, когато е поканена в Ленинградския театър. Там отново среща Андрей, издигнал се партиен функционер, който обаче не вярва в идеалите, на които служи. „Нашата система е просто гениална: екзекуторите и жертвите са едни и същи хора – казва той и чрез думите му звучи обвинителният глас на Горохова. – Моторът на смъртта е в действие от години и никой не е виновен, защото всички са виновни.“
Макар Андрей да продължава да обича Саша, за нея нищо вече не може да бъде такова, за каквото си е мечтала – нито любовта, която е обречена, нито свободата, от която е лишен дори театърът.
Тя трябва да продължи по свой път, независимо че той я води към непозната чужда гара…
Елена Горохова също е поела към нова гара. Родена е и е учила в Ленинград, днес Санкт Петербург. Докато изучава английска филология в университета, се запознава и сключва брак с гостуващ американски студент и успява да замине за САЩ. Днес вече е с докторска степен по езиково обучение и преподава лингвистика, английски и руски език в различни колежи и университети. Живее със съпруга си и дъщеря им в Ню Джърси. Автор е на три книги.
„Москва не е последната гара“ излезе на първи март, пет дни след като войната започна – казва авторката. – В ретроспекция си мисля, че трябваше да намеря по-добро заглавие, защото след 24 февруари 2022 името „Москва“ се превърна в отрова. Но докато пишех романа, нямах представа колко много държавата, описана в книгата, ще прилича на Русия на Путин. Путин превъртя назад историята и бившата ми родина е там, където беше, когато страната се наричаше СССР – тоталитарно общество, изградено върху лъжи, където животът се движи по коловозите на две съвсем различни реалности.“
