Лу е прекарала целия си живот в бягство. След съкрушителния удар, който е получила, е време да се прибере у дома и да вземе онова, което ѝ принадлежи по право. Но това вече не е момичето, което приятелите ѝ познават. Не е онази, която е пленила сърцето на един ловец на вещици. Над нея се е спуснал мрак и този път ще е нужно повече от любов, за да се спаси...Прочетете откъс от последната книга на Шелби Махурин от трилогията „Змия и гълъб“ПЛАМЪКЪТ НА КОКОРийдКоко се облегна на надгробния камък до мен. Обветрена статуя на света Магдален се издигаше над нас, бронзовото ѝ лице тънеше в сянка в сивия здрач.
Макар че беше със затворени очи, Коко не спеше. Не продумваше. Просто потъркваше белега на дланта си с палец отново и отново, докато кожата се зачерви. Съмнявах се, че забелязва какво прави. Съмнявах се, че забелязва каквото и да е.Тя ме последва в гробището, след като Лу бе претърсила кухнята за месо, недоволна от рибата, която отец Ахил бе приготвил за вечеря. Не би трябвало да има нищо толкова странно в начина, по който Лу се нахвърли на телешкото, макар че то не беше добре опечено. Бяхме гладували с дни. Закуската от яхния и обядът от твърд хляб и сирене не утолиха глада ни. И все пак…Стомахът ми се сви при мисълта за обяснението.– Тя бременна ли е? – попита след доста време Коко. Очите ѝ се отвориха и тя обърна глава към мен. Продължи с равен глас: – Кажи ми, че си внимавал. Кажи ми, че нямаме още един проблем.– Тя кървя преди две седмици и оттогава не сме… – прочистих гърлото си.Коко кимна и вдигна отново лице към небето, затвори очи и въздъхна дълбоко.– Добре.Вгледах се в нея. Макар че не беше плакала след Маскара да на черепите, клепачите ѝ си останаха подути. По бузите ѝ още имаше следи от черния грим на очите. Следи от сълзи.– А ти… – Думите заседнаха в гърлото ми. Прокашлях се, за да го прочистя, и опитах отново: – Видях вана вътре, ако искаш да се изкъпеш. Тя стисна здраво палеца на другата си ръка, сякаш още усещаше кръвта на Ансел по ръцете си. Беше ги търкала усилено в Дольор онази нощ. Изгори дрехите си в „Левиатан“, хана, където всичко бе тръгнало наопаки.– Твърде изморена съм – промърмори накрая.Познатата болка на мъката изгаряше гърлото ми. Твърде позната.– Ако искаш да поговорим за това… Тя не отвори очи.– Ние не сме приятели.– Напротив.Когато не отговори, аз се извърнах, за да не се смръщя.Е, добре. Тя не искаше да водим този разговор. Аз – още помалко. Скръстих ръце заради студа и се приготвих на дълга нощ на мълчание, когато яростното лице на Ансел се появи зад клепачите ми. Яростната му убеденост. Лу е моя приятелка – беше ми казал веднъж. Той бе готов да я последва до Шато льо Блан, преди аз да се реша. Той бе пазил тайните ѝ. Беше се нагърбил с бремето ѝ.Вината ме разкъсваше. Остра и нащърбена. Без значение дали ни харесваше, с Коко бяхме приятели.Макар че се чувствах глупаво, се насилих да заговоря отново:– Казвам само, че след смъртта на архиепископа на мен ми олекна, когато говорех за това. За него. Затова… – Свих сковано рамене, вратът ми пламтеше. Очите ми горяха. – Ако имаш нужда да… да говориш за това… можеш да говориш с мен.Тя отвори очи.– Архиепископът беше болен гадняр, Рийд. Не смей да го сравняваш с Ансел.– Е, да – погледнах я в очите, – но човек не избира кого даобича.Тя сведе бързо поглед. За мой срам, долната ѝ устна потрепери.– Знам.– Наистина ли?– Разбира се, че знам – каза тя леко сприхаво. Огън озари лицето ѝ. – Знам, че не съм виновна аз. Ансел ме обичаше и… това, че аз не го обичах по същия начин, не означава, че го обичах по-малко. Определено го обичах повече от теб. – Въпреки че говореше така разпалено, гласът ѝ прекъсна на последната дума. – Така че, ако обичаш, заври си съветите, снизхождението и съжалението в задника. – Аз запазих спокойно изражение, не се разгневих. Нека изпусне парата. Можех да го понеса. Тя рязко се изправи и ме посочи с пръст. – И няма да седя тук и да ти позволя да ме съдиш, задето… задето… – Гърдите ѝ се надигаха от накъсания ѝ дъх, една сълза се спусна по бузата ѝ. Когато капна между нас, разтопи със съскане снега, а Коко се отпусна. – Заради нещо, над което нямам контрол – довърши тя така тихо, че едва я чух. Аз се надигнах бавно и застанах до нея.– Не те съдя, Коко. Не те и съжалявам. – Тя се изсмя и аз поклатих глава. – Наистина. Ансел беше и мой приятел. Не си виновна ти за смъртта му.– Не само Ансел умря онази нощ.Заедно се вгледахме в тънката струйка пара, която се издигаше от снега, където бе капнала сълзата ѝ.После погледнахме към небето.Дим затулваше залязващото слънце, тъмен и страховит дим. Тежък. Не беше възможно. Пътувахме от дни. Небето тук, на толкова километри от Сезарин – където димът все още излизаше на талази от входовете на тунелите, вдигаше се от катедралата, катакомбите, двореца, от гробищата, хановете и улиците, – трябваше да е чисто. Това беше черен огън, неестествен и безкраен, сякаш гореше от самите дълбини на Ада.Това беше огънят на Коко.Огън, чийто дим може да обгърне цяло кралство.Той гореше по-силно от обикновен огън, вилнееше както в тунелите, така и в нещастниците, пленени в тях. И не само това. Според рибаря, когото срещнахме – рибар, чийто брат по една случайност бил послушник при ловците, – никой не можел да угаси огъня. Крал Огюст го удържал само като сложил по един ловец на всеки вход. Техните балисарди пречели на пламъците да се разпрострат. Изглежда, Ла Воазин бе казала истината. Когато я издърпах от „Левиатан“, преди тя да избяга в гората с оцелелите Червени дами, предупреждението ѝ бе ясно: Огънят вилнее с нейната мъка. Няма да спре, докато не спре и тя.Тулуз, Тиери, Лиана и Теранс бяха пленени в онези тунели.– И все пак не си виновна ти, Коко.Лицето ѝ се разкриви, когато се вгледа в статуята на света Магдален.– Сълзите ми започнаха огъня. – Тя седна тежко и сви колене към гърдите си. После ги прегърна. – Те са мъртви заради мен.– Не всички са мъртви.Веднага мислите ми се насочиха към мадам Лабел. Към нейните вериги от бучиниш, към влажната ѝ килия. Към твърдите пръсти на краля, които стискаха брадичката ѝ.Към устните ѝ. Ярост пламна в кръвта ми. А с нея припламна и облекчението. Заради огъня на Коко крал Огюст – моят баща – сега си имаше по-големи проблеми от майка ми.И сякаш прочела мислите ми, Коко каза:– Засега.По дяволите.– Трябва да се върнем – казах аз мрачно. Вятърът се засили. Стори ми се, че димът носи миризма на изгорели тела, на кръвта на Ансел, попила в земята. Дори с Червените дами и върколаците – дори с Уудуз – пак изгубихме. Отново бях поразен от безкрайната глупост на плана ни. Морган щеше да ни избие, ако влезем сами в шатото. – Лу не иска да ме послуша, но може би ще послуша теб. Деверо и Блез останаха да търсят другите. Можем да им помогнем и след това да…– Те няма да ги намерят, Рийд. Казах ти. Всички, които останаха в тунелите, са мъртви.– Тунелите и преди са се променяли – повторих аз за десети път, като търсех нещо, каквото и да е, което съм пропуснал при предишните ни спорове. Ако успеех да убедя Коко, тя можеше да убеди Лу. Бях сигурен в това. – Може би пак ще се променят. Може би Тулуз и Тиери са попаднали в безопасно разклонение и са живи и здрави.– И може би Лиана и Теранс са се превърнали в домашни котки по пълнолуние. – Тя дори не вдигна глава, гласът ѝ отново бе станал опасно апатичен. – Забрави, Рийд. Лу е права.Това трябва да приключи. Нейният начин не е по-лош от останалите. Всъщност е по-добър. Поне ще се движим напред.– А какъв беше тогава смисълът да събираме съюзници? – Опитвах се да не допусна раздразнението в гласа си. –Не можем да убием Морган сами.– Очевидно не можем да я убием и със съюзници.– Можем да намерим нови! Ще се върнем в Сезарин, ще измислим план с Деверо…– И какво точно очакваш да стори той? Кои са тези мистериозни съюзници, които се надяваш да намериш? Да не би Клод просто да ги… накара да пораснат по дърветата? – Очите ѝ станаха по-твърди. – Той не можа да спаси Ансел на Маскарада на черепите. Не можа да спаси дори собственото си семейство, което означава, че не може да помогне и на нас. Той не може да убие Морган. Приеми го, Рийд. Това е нашият път напред. Не можем да търсим призраци из Сезарин.Аз стиснах зъби. Гърлото ми пламтеше. Не знаех какво да сторя.– Майка ми не е призрак.– Майка ти може да се грижи за себе си.– Животът ѝ…– … зависи изцяло от това колко добра лъжкиня е. – Бо тръгна небрежно към нас от кухнята на църквата, като посочи лениво с пръст към изпълненото с дим небе. – Баща ни отчаяно ще иска да потуши този огън дори ако трябва да използва и вещица за целта. Докато облаците буквално висят над главите ни, майка ти е в безопасност. Между другото, извинявайте, че подслушвах – добави той. – Исках да разбера дали сте забелязали новата ми брада. – Замълча. – Освен това Лу не е примигвала от половин час.– Какво? – смръщих се аз. – Не е примигвала – повтори той и седна на земята до Коко, като вдигна ръка към тила ѝ и започна да го масажира леко. – Нито веднъж. От трийсет минути се взира във витража и мълчи. Много е неприятно. Успя дори да подплаши свещеника.Безпокойство сви стомаха ми.– Ти да не ѝ броиш примигванията?– А ти не ги ли броиш? – Бо изви изумен вежда. – Ами тя е твоя жена, или по-скоро близка дама, изгора, както ти изнася да я наричаш. Нещо с нея не е наред, братко.Вятърът се засилваше. Бялото куче се появи отново до другия край на църквата. Бледо и призрачно. Тихо. Зорко. Аз се опитах да не му обръщам внимание и да се концентрирам върху брат си и неговите глупави наблюдения.– А ти нямаш никаква брада – казах подразнено и посочих към голата му брадичка, – щом ще изтъкваме очевидното. – Погледнах към Коко, която беше свела глава към коленете си. – Всеки скърби различно.– Аз ти казвам, че това е нещо повече от различно.– Какво точно намекваш? – озъбих се аз. – Всички знаем, че напоследък тя… се промени. Но си е още Лу. Неволно погледнах към кучето. То се взираше в мен странно неподвижно. Дори вятърът не рошеше козината му.Изправих се, вдигнах ръка и изсвирих тихо.– Ей, момче. – Тръгнах към него. Приближих се. То не помръдна. Обърнах се към Бо и Коко. – Тя измисли ли му име?– Не – каза троснато Бо. – Дори не му е обърнала внимание.– Вманиачаваш се.– А ти се правиш на разсеян.– А ти все пак нямаш брада.Ръката му се стрелна към голата му брадичка.– А ти още нямаш…Спря рязко, защото в този миг се случиха няколко неща.Вятърът се засили рязко, кучето се обърна и изчезна сред дърветата.Трескав вик разкъса въздуха:– Пазете се!Гласът бе познат, много познат и ужасно не намясто сред дима и сенките. Последва оглушително скърцане на разкъсващ се метал. И всички, ужасени, погледнахме нагоре. Но беше твърде късно.Статуята на света Магдален се бе отчупила в кръста, вятърът накланяше бюста към Бо и Коко. Коко изпищя и сграбчи Бо, опита се да го издърпа, но краката ѝ…Хвърлих се напред, избутах падащата статуя настрани и се стоварих тежко, а Коко и Бо бързо отдръпнаха краката си. Времето спря за миг. Бо огледа Коко за наранявания, а тя затвори очи и потрепери със сподавен плач. Аз се смръщих заради болка в хълбока и се опитах да си поема дъх, да седна… да…Не.Забравил за болката, бързо се извъртях и скочих на крака, за да посрещна новодошлата.– Здравей, Рийд – прошепна Сели.Пребледняла и трепереща, тя стискаше кожена торба до гърдите си. По порцелановата ѝ кожа имаше плитки рани и одрасквания, а подгъвът на полите висеше разпарцаливен.Черна коприна. Тя беше с тази рокля на погребението на Филипа.– Сели.Взирах се в нея, не вярвах на очите си. Не можеше да е тук.Не можеше да е избродила пустошта сама, само по копринена рокля и пантофки. Но как иначе да си обясня присъствието ѝ? Тя не се бе появила случайно точно в този момент.Трябваше да… трябваше да ни е следвала. Сели. Реалността на тази ситуация се стовари върху главата ми и аз я хванах за раменете, като устоях на порива да я разтърся, да я прегърна, да ѝ се скарам. Сърцето бумтеше в ушите ми.– Какво правиш тук?Тя се отдръпна, сбърчила нос, и аз отпуснах ръце и отстъпих назад.– Съжалявам. Не исках да…– Не си ме наранил. – Очите ѝ, широко отворени, паникьосани, се сведоха към ризата ми. Със закъснение забелязах черната течност там. С метален дъх. Лепкава. Платът бе залепнал за кожата ми. Смръщих се. – Просто… си покрит с кръв.Изумен, аз се обърнах и вдигнах ризата си, за да огледам ребрата си. Тъпата болка отстрани бе сигурно заради драскотина, а не истинска рана.– Рийд – извика Бо.Нещо в гласа му ме накара да замръзна. Бавно погледнах накъдето ми сочеше. Към света Магдален, която лежеше в снега.По бузите на статуята се стичаха кървави сълзи.
Прочетете
повече
по-малко
